сряда, декември 01, 2010

Енигмата на липсващите звезди в Локалната група може би е разрешена



Физиците имат обяснение за 'липсващите' звезди в локалната група от галактики, включваща Андромеда и нашия Млечен Път (показан горе). (Credit: iStockphoto/Pere Sanz)

ScienceDaily (Nov. 19, 2010) — В локалната група от галактики, която включва също и Андромеда и Млечния Път, има около 100 милиарда звезди. Според калкулациите на астрономите – трябва да има повече. Сега, физици от Университета в Бон и Университета St. Andrews в Шотландия са открили обяснение за тази разлика.

Тяхното изследване ще се появи в предстоящия брой на Monthly Notices of the Royal Astronomical Society.

Нови звезди се раждат постоянно във Вселената – в Млечния Път около 10 бройки за година. От темпа на растеж в миналото, можем общо да изчислим колко населено би трябвало да е пространството. Но проблема, е че резултатите от такива калкулации не пасват на действителните ни наблюдения. "Всъщност трябва да има много повече звезди от това, което виждаме," казва Dr. Jan Pflamm-Altenburg, астрофизик в Argelander-Institut für Astronomie при Университета в Бон.

Така че, къде са тези звезди?

От години, астрономите търсят подходящо обяснение за това разминаване. В сътрудничество с Dr. Carsten Weidner from St. Andrews University, Dr. Pflamm-Altenburg и Professor Dr. Pavel Kroupa, професор по астрофизика в Университета в Бон, може би са намерили решение. Изглежда, че досега степента на раждаемост просто е бил надценен. Но отговора не е толкова прост, колкото звучи. Очевидно, грешката на предположението се случва само в периодни на особено високо производство на звезди.

Причината за това лежи в начина по който астрономите изчисляват степента на раждаемост."За локалната Вселена – т.е. Млечния Път и близките галактики – е сравнително лесно, " обяснява проф. Kroupa. "Тук, ние можем да броим младите звезди една по една, използвайки огромни телескопи."

Проблемът с този метод е, че той работи само в непосредствена близост до нас. Много галактики са толкова далече, че дори и най-добрите телескопи просто пропускат малките им звезди. При късмет, случайно има една голяма звезда из новобранците в космоса. Такава звезда, дори и да не може да се открие като индивидуална звезда, оставя следи в светлината дори и на най-далечните галактики. Бройката на големите звезди следователно определя силата на тази следа.

В непосредствена близост, тези големи звезди се появяват във фиксирана вероятност. Винаги има „едно голямо звездно бебе” с вероятност 300 към 1. Това числово съотношение изглежда, че е универсално. Така, че то е било достатъчно за астрономите да разберат бройката на големите звезди, като това им е позволило да определят броя на новородените звезди просто умножавайки предното число по 300.

Есплозия на населението в космоса

Наскоро обаче, астрономи от Бон, около проф. Kroupa са започнали да се съмняват във фиксираното съотношение. Тяхната хипотеза е, че във времена, когато галактическите люпилни са произвеждали нон-стоп, те са генерирали значително по-висок брой на големи звезди отколкото е нормално. Причината за това, според тази теория, е т.нар. звездна блъсканица. За звезди, които не са единствени деца; те се раждат в групи, като т.нар. звездни купове. При раждане, куповете са винаги с подобен размер – бе значение дали съдържат 100-тина звездни ембриона или 100 000.

Следователно, при времена на голям растеж на раждаемостта, пространството може да е тясно в звездните купове. Астрономите наричат такива галактики, които имат голяма маса „ултра-компактни галактики джуджета,” или UCD-та накратко. В тези, нещата са толкова стегнати, че някои от младите звезди се сливат при формирането си. По този начин, се повявяват много повече масивни звезди отколкото е нормално. Тогава съотношението малки-големи звезди става само 50 към 1. „С други думи, ние сме увеличили доста бройката на новоформираните малки звезди,” обяснява д-р Carsten Weidner.

Изследователите от Бон и St. Andrews сега са коригирали степента на раждания според предвижданията на теорията за звездната навалица. С окуражаващ резултат – те всъщност да достигнали бройката на звездите, които могат да се видят днес.

Източник: ScienceDaily

неделя, ноември 28, 2010

Изненадваща връзка между странни феномени: Принципът на несигурност на Хайзенберг поставя граници на „призрачното взаимодействие от разстояниe"



Ново изследване показва, че квантовата не-локалност, която Айнщайн нарекъл "призрачно действие от разстояние", всъщност е ограничена от принципът на несигурност на Хайзенберг. (Credit: iStockphoto)

ScienceDaily (Nov. 19, 2010) — Изследователи са разкрили фундаментална връзка между две определящи свойства в квантовата физика. Резултатът е разгласен като драматичен пробив в базовото ни разбиране на квантовата механика и предоставя нови улики на изследователите за разбирането на основите на квантовата теория. Резултата се отнася до въпроса защо квантовото поведение е така странно – а не повече от това.

Stephanie Wehner от Singapore's Centre for Quantum Technologies и National University of Singapore и Jonathan Oppenheim от United Kingdom's University of Cambridge са публикували работата си в последното издание на списание Science.

Странното поведение на квантовите частици, като атоми, електрони и фотони, е озадачавало учените близо век. Алберт Айнщайн е бил сред тези, които мислели квантовият свят за толкова странен, че най-вероятно квантовата теория би трябвало да е грешна, но експериментите потвърдиха предвижданията на теорията.

Един от странните аспекти на квантовата теория, е че е невъзможно да се знаят определени неща едновременно, също като кинетичната енергия и позицията на дадена частица. Знанието за едно от тези свойства влияе на точността, с която можем да научим за другата. Това е познато като „принципа на несигурност на Хайзенберг”.

Друг странен аспект е квантовият феномен на не-локалността, който произлиза от по-добре познатия феномен на вплитането/свързаността. Когато две квантови частици са свързани, те могат да изпълняват действия, все едно се координират една с друга по начини противоречащи на класическата интуиция за физическо разделени частици.

Преди това, изследователите са третирали не-локалността и несигурността като два отделни феномена. Сега Wehner и Oppenheim показаха, че те са свързани по сложен начин. Още повече, те показват, че тази връзка е количествена и са открили уравнение, което показва, че „количеството” не-локалност е определено от принципа на несигурността.

"Това е изненадваща и може би иронична чудатост," казва Oppenheim, колега от Royal Society University от Department of Applied Mathematics & Theoretical Physics в университета в Кеймбридж. Айнщайн и колегите му са открили не-локалността докато са търсили начин да разклатят основите на принципа на несигурността. "Сега принципа на несигурността изглежда отвръща на удара."

Не-локалността определя колко добре две отдалечени частици могат да координират действията си без да изпращат информация една на друга. Физиците вярват, че дори в квантовата механика, информацията не може да пътува по-бързо от светлината. Обаче, се оказва, че квантовата механика позволява на две частици да се координират много по-добре отколкото е възможно при законите на класическата физика. В действителност, техните действия могат да бъдат координирани по начин, който почти изглежда, че все едно те могат да говорят. Айнщайн е нарекъл този феномен „призрачно взаимодействие от разстояние.”

Квантовата не-локалност обаче, може да бъде по призрачна отколкото всъщност е. Имаме теории, които позволяват отдалечени частици да координират действията си, по-добре отколкото природата позволява, като все пак не позволяват на информацията да пътува по-бързо от светлината. Природата може да бъде по-странна, но изглежда, че не е – квантовата теория изглежда налага някаква допълнителна граница на странността.

"Квантовата теория е доста странна, но не е толкова странна, колкото би могла да бъде. Ние наистина трябва да попитаме себе си, защо квантовата механика е така ограничена? Защо природата не позволява дори по-силна не-локалност?” казва Oppenheim.

Изненадващият резултат според Wehner Oppenheim, е че принципът на несигурността ни дава отговор. Две частици могат да координират действията си само ако нарушат принципа на несигурността, което налага стриктна граница на това, колко силна може да бъде не-локалността.

"Би било страхотно ако можехме по-добре да координираме действията си на големи разстояния, позволявайки ни да разрешим ефективно много задачи свързани с обработка на информация," казва Wehner. "Физиката, обаче би била фундаментално различна. Ако нарушим принципа на несигурността, нямаме представа как би изглеждал нашия свят."

Как изследователите са открили връзка, която е стояла толкова дълго време незабелязана? Преди да влезе в академията, Wehner е работел като ‘наемен компютърен хакер’, и сега работи в квантово информационната теория, докато Oppenheim е физик. Wehner мисли, че прилагането на техники от компютърната наука към законите на теоретичната физика е било ключът към забелязването на връзката. "Мисля, че една от важните идеи беше да се зададе въпросът като кодиращ проблем," казва Wehner. "Традиционното третиране на проблема замъглява погледа и възможността да се види връзката между двете идеи."

Wehner и Oppenheim обработват квантовия феномен така, че той да бъде познат на комппютърен хакер. Те третират не-локалността като резултат от една страна, Алис, създаваща и кодираща информация и втора страна, Боб, получаваща информация от кодирането. Колко добре Алис и Боб ще кодират и получават информация зависи от несигурността. В някои ситуации, те са открили, че трето свойство, познато като „насочване” се появява в цялата картинка.

Wehner и Oppenheim сравняват откритието си като разкриването на това, какво определя, колко лесно два играча могат да победят квантова игра на дъска (шах, табла): дъската има само 2 квадратчета, на които Алис, може да сложи 2 пула с различни цветове: зелен и розов. Тя може да сложи 2 пула с еднакви цветове или различни. Боб трябва да познае, какъв цвят е сложила Алис в първото или второто квадратче. Ако предположението е правилно, Алис и Боб печелят играта. Ясно е, че Алис и Боб биха могли да спечелят играта ако могат да говорят един с друг: Алис просто ще каже на Боб, какви цветове има на двете квадратчета. Но Боб и Алис са разположени толкова далече един от друг, че светлината – и следователно сигналът носещ информация – няма време да преодолее разстоянието между тях по време на играта.

Ако те не могат да говорят, няма да могат постоянно да печелят, но измервайки квантовите частици, те могат да спечелват играта по-често, от която и да е стратегия не разчитаща на квантовата теория. Обаче, принципът на несигурността им пречи да го правят по какъвто и по-добър начин, и определя дори колко често те губят играта.

Откритието носи дълбокия въпрос на какви принципи лежи квантовата физика. Много опити за разбирането на опорите на квантовата физика са се фокусирали върху не-локалността. Wehner мисли, че може да извлечем повече полза от изучаването на детайлите на принципа на несигурността. „Обаче, ние едвам сега одраскваме повърхнотта, разбирайки връзките с несигурността,” казва тя.

Източник: ScienceDaily

Още информация: Квантовата странност на Вселената ограничава сама себе си

Не-локалност

Принципът на несигурност на Хайзенберг

Изследването на Wehner и Oppenheim можете да изтеглите оттук

петък, ноември 26, 2010

Екстремна симулация на сливане на черни дупки с маси 100 към 1



Снимка от клип, показващ изчислените хоризонти на голяма и малка черни дупки малко преди сливането им и последиците от това. Изобразени са осцилациите предизвикани от малката черна дупка, падащи в компаньона й. В този момент на сливане, радиуса на голямата черна дупка нараства с абсорбирането на масата на малката. (Credit: Simulation by Carlos Lousto and Yosef Zlochower; visualization by Hans-Peter Bischof at the Center for Computational Relativity and Gravitation at Rochester Institute of Technology)


ScienceDaily (Nov. 19, 2010) — Учените са симулирали, за първи път, сливането на две черни дупки с големи разлики в размерите, като масата на едната е 100 пъти по-голяма от другата. Това екстремно съотношение на масата 100:1 чупи рекорди в областта на числовата релативност и гравитационната вълнова астрономия.

Досега, проблема при симулирането на сливане на двойка черни дупки с големи разлики в размерите остана неизследван регион.

"Природата не сблъсква черни дупки с еднакви маси," казва Carlos Lousto, сътрудничещ професор по математически науки в Rochester Institute of Technology и член на Center for Computational Relativity and Gravitation. "Те имат съотношение на масите от 1:3, 1:10, 1:100 или дори 1:1 милион. Това ни поставя в по-добра ситуация за симулиране на реалистични астрофизични сценарии и за предсказването какво би трябвало да виждат наблюдателите и какво да гледат.

"Лидерите в тази област вярваха, че разрешаването на проблема със съотношението на масите 1:00 ще отнеме от 5 до 10 години при значителен напредък на изчислителната техника. Смяташе се, че това е технологично невъзможно."

"Тези симулации станаха възможни едновременно поради напредъка в мащабирането и представянето на сравнителните компютърни кодове на хиляди процесори, и напредъка в нашето разбиране на това как да калибрираме условията, които могат да бъдат модифицирани за да се само-адаптират към големите разлиичия в мащабите,” добавя Yosef Zlochower, асистент професор по математически науки и член на центъра.

Статия обявяваща откритията на Lousto и Zlochower беше изпратена за публикация в Physical Review Letters.

Единствената предишна симулация описваща екстремно следване на черни дупки се фокусира върху сценария със съотношение 1:10. Тези техники не можеха да се разширят в по-голям мащаб, обясни Lousto. За да се справят с големите съотношения на масите, той и Zlochower са развили цифрови и аналитични техники базиране на подхода на движещите се пунктури – пробив, създаден с Manuela Campanelli, директор на Center for Computational Relativity and Gravitation, което доведе до първите симулации на черни дупки при суперкомпютрите в 2005.

Гъвкавите техники, които са развили Lousto и Zlochower за този сценарий също важат и за въртяща се двойка черни дупки и за случаи, включващи по малки съотношения на маси. Тези методи са позволили на учените да изучават лимитите на съотношенията на масите за да моделират наблюдателни ефекти.

Lousto и Zlochower са използвали ресурсите на Texas Advanced Computer Center, home to the Ranger supercomputer, за да обработят масивните изчисления. На компютъра, който има 70 000 процесора, му е отнело близо 3 месеца да завърши симулацията описваща най-крайното съотношение на маси на сливащи се черни дупки.

"Тяхната работа тества лимита на способностите ни днес,” казва Campanelli. "Сега имаме инструментите, с които да се справим с нова система.”

Симулации като тази на Lousto и Zlochower ще помогнат на астрономите да засекат сливания на черни дупки с големи различия в големината използвайки бъдещата напреднала LIGO (Laser Interferometer Gravitational-wave Observatory) и космическата сонда LISA (Laser Interferometer Space Antenna). Симулациите на сливания на черни дупки предоставят шаблони на астрономите опитващите се да разпознаят уликите, които оставят тези масивни сблъсъци. Наблюдавайки и измервайки гравитационните вълни създадени, когато черните дупки се обединяват, биха могли да потвърдят ключово предсказание на общата теория на относителността на Айнщайн.

Източник: ScienceDaily

понеделник, ноември 22, 2010

Вътрешен Космос - Юлиана Дончева




Книгата излезе на пазара.

Желаещите могат да я купят от: пл. Славейков, НАТФИЗ книжарница, книжарница Елрид, и в книжарници Пингвините.

http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=43687

Книгата е 620 стр. и струва 19 лв.

Пространство-времево покривало за скриване на събития



Тази графика показва как работи "пространство-времевото" скриване. (Credit: Imperial College London)

ScienceDaily (Nov. 16, 2010) — Изследването, проведено от изследователите от Imperial College London, включва нов клас материали наречени метаматериали, които могат бъдат изкуствено инженирани с цел изкривяване на светлинни и звукови вълни. С конвенционалните материали, светлината обикновено пътува в права линия, но при метаматериалите, учените могат да използват голямата гъвкавост, за да създадат слепи петна, които не могат да се засекат. Чрез отразяването на определени части от електромагнитния спектър, един образ може да бъде променен, така че да изглежда все едно е изчезнал.

Преди това, група водена от проф. Sir John Pendry в Imperial College London показа, че метаматериалите могат да се използват за направата на покривало правещи обектите невидими. Сега, група водена от проф. Martin McCall разшири математически идеята на покривалото, което скрива обекти, на такова, което скрива събития.

"Светлината обикновено се забавя като навлиза в материал, но теоретично е възможно да манипулираме светлинните лъчи, така че някои части да се ускорят, а други да се забавят,” казва McCall, от отдела по физика в Imperial College London. Когато светлината е ‘отворена’ по този начин, вместо да се изкривява в пространството, водещата половина на светлината е направена, така че да изостава и да пристига много късно. Резултата е, че за кратък период събитието не е осветено, и избягва засичане.

Подобно пространство-времево покривално може да отвори временен коридор, през който енергия, информация и материя могат да бъдат манипулирани или транспортирани без да се засекат. "Ако има някой, който се движи по коридора, за далечен наблюдател ще изглежда, че сякаш те са се преместили незабавно, създавайки илюзия подобна на транспортера от Стар Трек,” казва McCall. „Така че, теоретично тази личност може да направи нещо, които вие няма как да забележите!”

Докато използването на пространство-времево покривало, което да прави движенията на хората незабележими все още е научна фантастика, съществуват много сериозни приложения относно това ново изследване, което е спонсорирано от Engineering and Physical Sciences Research Council (EPSRC) и Leverhulme Trust. Съ-автора Dr Paul Kinsler е развил идея за проект използващ изработени по поръчка оптични фибри, които биха позволили на изследователите да използват покривалото на събития в обработването на сигнали и изчислителната техника. Даден информационен канал например може да бъде прекъснат за да изпълни приоритетна калкулация в паралелен канал по време на операциятата на скриване. След това, информацията ще бъде достъпна на външни части от веригата, въпреки, че оригиналния канал ще е обработил информацията непрекъснато.

Alberto Favaro, който също работи по проекта обяснява: „Представете си компютърна информация движеща се надолу по канала като магистрала пълна с коли. Искате да имате пешеходец, който да я пресече без да прекъсва трафика. Следователно ще забавите трафика, които още не са стигнали мястото на пресичане, и усилвате скоростта на колите, които вече са преминали тази точка, което всъщност създава празнина, през която да мине пешеходеца. В същото време наблюдател отстрани ще вижда непрекъснат поток от трафик.” Една идея, която е изникнала по време на изчисленията им е била да ускорят предаваната информация без да нарушават законите на относителността. Favaro е разрешил този проблем, като е изработил ‘умен’ материал, чийто свойства варират едновременно в пространството и времето, позволявайки да се формира покривалото.

"Ние сме сигурни, че много други възможности се отварят с представянето на идеята за пространство-времево покривало,” казва McCall, "но тъй като то е само теоретично към момента, имаме още много работа да изчистим детайлите по предложените приложения.”

Метаматериалите са една увеличаваща се област на науката, с много големи области за потенциално приложение, като отбрана, сигурност, медицина, трансфер на данни и изчислителна техника. Много обикновени домакински уреди, които работят използвайки електромагнитни полета могат да се направят да работят по-евтино или да работят с по-високи скорости. Метаматериалите също могат да се използват за контрол над други типове вълни, освен светлинните, като например звукови или водни вълни, като по този начин ще отворят възможности за приложения свързани с бреговите инсталации или дори строежа на сгради, които ще издържат на земетръсните вълни.

Източник: ScienceDaily

четвъртък, ноември 04, 2010

Четвърти аромат на неутрино? Експеримент на физици предполага съществуването на нова елементарна частица



Експериментът MiniBooNE записва неутрино събитие, в това 2002-ро изображение от Fermilab. Пръстена от светлина, регистриран от повече от 1000 сензора в детектора, показва сблъсък на мюон неутрино с атомно ядро.(Credit: Fermilab)

ScienceDaily (Nov. 2, 2010) — Резултатите от високопрофилния експеримент във Fermilab изглежда потвърждават странните 20 годишни открития, които правят дупки в стандартния модел, предполагащи съществуването на нова елементарна частица: четвърти аромат на неутрино.

Новите резултати освен това, описват нарушение на фундаментална симетрия на вселената твърдяща, че частиците антиматерия се държат по същия начин както и двойниците им.

Неутринотата са неутрални елементарни частици родени в радиоактивния разпад на други частици. Познатите „аромати” на неутринотата са неутралните двойници на елентрони и техните по-тежки братовчеди, мюони и тау. Без да има значение оригиналния аромат на неутриното, частиците постоянно подскачат от един тип в друг, като този феномен е познат като „осцилация на аромата на неутриното.”

Електронно неутрино може да стане мюон неутрино, и след това отново да се превърне в електронно неутрино. Учените са вярвали преди, че съществуват три аромата на неутриното. В този Mini Booster Neutrino Experiment, наречен MiniBooNE, изследователите са засекли повече осцилации отколкото биха били възможни ако има само три аромата.

"Тези резултати ни показват, че има или нови частици или нови сили, които преди не сме си представяли,” каза Byron Roe, заслужил професор във Физичния факултет на Мичиганския Университет, и автор на резултатите наскоро публикувани в онлайн изданието на Physical Review Letters.

"Най-простото обяснение включва добавянето на нови неутрино-подобни частици, или стерилни неутринота, които не притежават нормалните слаби взаимодействия."

Трите познати типа неутрино взаимодействат с материята главно чрез слабата ядрена сила, което ги прави трудни за засичане. Хипотезира се, че този четвърти аромат не би взаимодействал чрез слабата сила, което ще го направи още по-труден за намиране.

Съществуването на стерилни неутринота би могло да помогне за обяснението на състава на вселената, каза William Louis, учен от Los Alamos National Laboratory, който е бил докторален студент при Roe's в U-M и участва в MiniBooNE експеримента.

"Физици и астрономи търсят стерилни неутринота, защото те биха обяснили част или дори цялата тъмна материя във вселената," каза Louis. "Стерилните неутринота също биха помогнали да обяснят асиметрията на материята във вселената, или защо вселената главно е направена от материя, отколкото антиматерия."

Експериментът MiniBooNE, представляващ сътрудничество от около 60 изследователи от няколко институции, беше проведен във Fermilab за да провери резултатите от експеримента Liquid Scintillator Neutrino Detector (LSND) в Los Alamos National Laboratory, който започна през 1990. LSND беше първият, който засече повече неутрино осцилации отколкото предрича стандартния модел.

Първоначалните резултати на MiniBooNE преди няколко години, базирани на информацията от неутрино лъча (противоположно на антинеутрино лъча), не подкрепиха резултатите на LSND. Експеримента с LSND беше проведен, използвайки се антинеутрино лъч, макар че, това беше следващата стъпка за MiniBooNE.

Тези нови резултати са базирани на информацията от първите три години от антинеутрино лъча, и те ни дават история различна от по ранните резултати. Информацията от антинеутрино лъча на MiniBooNE подкрепя откритията на LSND. И факта, че експериментите на MiniBooNE произведоха различни резултати за антинеутринота в сравнение с неутринотата доста шашна физиците.

"Факта, че виждаме този ефект в антинеутринотата, и не го виждаме в неутринотата го прави дори по странен,” каза Roe. "Този резултат означава да има много по сериозни добавки към нашия стандартен модел, отколкото мислехме преди това."

Резултата изглежда нарушава "симетрията на еднаквост на заряда" на вселената, който постулира, че законите на физиката важат в еднаква степен за частиците и техните античастици. Нарушения на тази симетрия са били виждане в някои редки разпади, но не с неутринота, каза Roe.

Докато тези резултати са статистически значими и подкрепят откритията на LSND, изследователите отбелязват, че имат нужда от резултати за по-дълъг период от време, или допълнителни експерименти преди физиците да могат да изключат предвижданията на стандартния модел.
Статията е наречена "Излишък на събития в изследване на MiniBooNE за ν̅ μ→ν̅ e осцилации." Ще бъде публикувана в предстоящия брой на Physical Review Letters.

Изследването е спонсорирано от Fermilab, Department of Energy и National Science Foundation.

Източник: Science Daily

вторник, ноември 02, 2010

Важна ли е формата на Генома, както и съдържанието му?



Три измерна структура на генома на fission yeast (вид едноклетъчно). (Credit: S. Pombe)

ScienceDaily (Oct. 29, 2010) — Ако има едно нещо, което скорошните постижения в генетиката ни разкриха, е че нашите гени са взаимосвързани, „говорещи” си един на друг през отделни хромозоми и обширните разклонения на ДНК-то. Според изследователите в Wistar Institute, много от тези сложни връзки може да се обяснят в частност с триизмерната структура на целия геном.

ДНК-то на дадена клетка прекарва по-голямата си част от активния живот в заплетена буца от хромозоми, чиито позиции групират свързаните гени близо до един до друг и ги излага на генно-контролиращата машинария на клетката. Тази структура, казват изследователите, не е просто формата на генома, но също и ключ към това как работи той.

Тяхното изследване, публкувано онлайн в списанието Nucleic Acids Research, е първото, което комбинира микроскопията с напредналите техники по геномно редуване (genomic sequencing techniques), позволявайки на изследователите, буквално да видят взаимодействията между гените. Това също е първото изследване определящо триизмерната структура на генома на fission yeast.

Прилагането на тази техника върху човешкия геном, може да предостави на учените и лекарите цяла нова рамка, с която да разберат по добре гените и болесите, споделят изследователите.

"Хората за запознати с X-образните форми на нашите хромозоми по време на деленето на клетката, но те може би не осъзнават, че ДНК-то прекарва сравнително малко време в тази конфигурация,” казва Ken-ichi Noma, Ph.D., асистент професор в Wistar's Gene Expression and Regulation program и главен автор на изследването/статията. "Хромозомите прекарват голяма част от времето си скупчени в тези, не-случайни структури, и аз вярвам, че тези форми отразяват разнообразни ядрени процеси, също като транскрипцията например.”

За да картографират едновременно индивидуалните гени и цялостната структура на генома, Noma и колегите му са комбинирали ново-генерационно ДНА редуване с техника наречена chromosome conformation capture (3C). След това използвали флуоросцентни сонди за да посочат точното местоположение на определени гени чрез микроскоп. С тази информация, изследователите били способни да създадат детайлни триизмерни компютърни модели на yeast генома.

Използвайки новаторски подход, изследователите могат да видят как гените взаимодействат един с друг. Noma и колегите му могат да видят къде са разположени високо-активните гени, или да видят дали гените, които са включени или изключени също са разположени един до друг в триизмерната структура на генома. Общо взето, изследователите от Wistar са изследвали 465 т.нар. генно онтологични групи – групи от гени, които споделят сходна цел в клетката, като структура или метаболизъм.
"Когато хромозомите се съберат, те се нагъват в такива форми, че сближават гени от различни хромозоми един до друг," каза Noma. "Това позициониране позволява на процесите, които диктуват как и кога гените се четат и оперират ефективно върху многобройни гени наведнъж."

Тази структура не е просто случайно химическо привличане в и сред хромозомите – а напротив, това със сигурност е част от нещо по-голямо – а именно, подреждане насочвано от други молекули в клетката, с цел създаване на мега-структура, също като фактори, които промотират генното транскрибиране, свързването им в ДНК-то и допринасянето за крайната структура на генома при сгъването на хромозомите.
"Вярвам, че гледаме към нов начин за визуализиране на генома и движенията на всички разнообразни молекули, които влияят върху генома,” каза Noma.

Според учените от Wistar, техните техники са приложими към човешкия геном, въпреки че генома на fission yeast има само три хромозоми. В действителност, изследователите открили значи на "транскрибиращи фабрики" – купове от свързани гени, които четат, или „транскрибират”, в определени места – за които е предложено, че съществуват при бозайниците.

Това изследване е спонсорирано чрезт National Institutes of Health Director's New Innovator Award.

Съ-автори на това изследване са пост-докторалните изследователи Hideki Tanizawa, Ph.D., Osamu Iwasaki, Ph.D., и Atsunari Tanaka, Ph.D., и асистента Joseph R. Capizzi, като всички са членове на лабораторията Noma. Те са работили в сътрудничество с Priyankara Wickramasinghe, Ph.D., Mihee Lee, Ph.D., и Zhiyan Fu, Ph.D., от Биоинформационния факултет на Wistar.

Бележка на редактора: Тази статия не възнамерява да предоставя медицински съвет, диагноза или лечение.

Източник: ScienceDaily

Мисии за еднопосочна Марсианска колонизация: Предложението би свило разходите драматично, осигурявайки дългосрочен ангажимент



ScienceDaily (Oct. 20, 2010) — Бихте ли си взели еднопосочен билет до Марс, ако имате шанса да гледате изгрева над вулкана Olympus Mons, или може би да се разходите из обширните равнини на Vastitas Borealis?

Това е въпрос, който кара дори Dirk Schulze-Makuch да се замисли. Професорът от Washington State University, заедно с колегата си Paul Davies, физик и космолог от Arizona State University, привежда доводи за такава еднопосочна пилотна мисия до Марс в статия публикувана този месец в Журнал за Космология.

В статията, "Смело напред: Еднопосочна човешка мисия до Марс," авторите пишат, че технически подходяща, управлявана мисия до Марс и обратно е малко вероятна да се осъществи скоро – до голяма степен заради скъпото предложение, едновременно в контекста на финансови ресурси и политическа воля. И поради големия дял на разходите, които са свързани с осигуряването на безопасното завръщане на екипажа и апарата на земята, те отбелязват, че пилотирана еднопосочна мисия освен, че ще намали разходите няколко пъти, но също така и ще отбележи началото на дългосрочна човешка колонизация на планетата.

Досега Марс е най-обещаващ за поддържана колонозация и развитие, заключават авторите, поради приликите си със Земята в много насоки и, решаващо, притежава умерена повърхностна гравитация, атмосфера, изобилие на вода и въглероден диоксид, заедно с няколко важни минерала. Това е вторият най-близък планетарен съсед на Земята (след Венера) и пътуване до Марс отнема около шест месеца използвайки най-благосклонната опция за изстрелване и настоящата химична ракетна технология.

"Ние очакваме, че изследването на Марс би трябвало да започне и да продължи дълго време, основавайки се само на нашите еднопосочни пътешествия," казва Schulze-Makuch. "Единият от подходите би бил първоначално астронавтите да се изпратят по двойки, на два космически апарата, като всеки един да е с достатъчно доставки, така че да се установи един единствен аванпост на Марс. Еднопосочна човешка мисия до Марс би била първата стъпка в установяването на постоянно човешко присъствие на планетата."

Съзнавайки, че мисията ще бъде с екипаж от доброволци, Schulze-Makuch и Davies отбелязват, че астронавтите просто ще бъдат изоставени на червената планета за благото на науката. За разлика от мисиите Аполо до луната, те предлагат серии от мисии за определен период от време, достатъчни да поддържат дългосрочна колонизация.

"Наистина ще бъде малко по-различно от първите европейски заселници на северноамериканския континент, които напуснали Европа без да очакват да се върнат обратно," каза Davies по отношение на предлаганата еднопосочна марсианска мисия. "Изследователи като Columbus, Frobisher, Scott и Amundsen, въпреки че не са поемали на мисия с цел да останат в мястото, където отиват, са поели голям личен риск за да открият новите земи, съзнавайки че има значителна възможност да бъдат погубени опитвайки."

Авторите предлагат на астронавтите да им бъдат пращани провизии на периодична база от Земята с съдържащи основните нужни неща, но иначе от тях се очаква с течение на времето да увеличат ефективността си по отношение на използването на ресурсите достъпни на Марс. Евентуално, те предполагат, че аванпостът ще постигне само-задоволяване, и след това може да служи като централа за разширена колонизационна програма.

Предлаганият проект би започнал със селекцията на подходящо място за колонията, за предпочитане пещера или някакво подобно естествено укритие, както и наличие на близки ресурси като вода, минерали и др.

"Марс има големи естествени пещери от лава, и някои от тях са разположени на ниска височина в близост до бившия северен океан, което означава, че те биха приютили ледени наслагвания във вътрешността си, подобно на много пещери, които имат лед в себе си на Земята,” казва Schulze-Makuch."Ледените пещери ще са достатъчни за дълъг период от време за да разрешат нуждите от вода и кислород на заселниците. Марс няма озонов слой и няма магнитно поле, затова ледените пещери биха предоставили и защита от йонизиране и ултравиолетова радиация."

Статията предполага, че освен предлаганата „спасителна лодка” в случай на катастрофа на Земята, марсианската колония би предоставила и платформа за по-нататъшни научни изследвания. Астробиолозите са съгласни, че има вероятност Марс да приютява, или някога да е приютявал микробен живот, може би дълбоко под повърхността, и Davies и Schulze-Makuch предполагат, че научна инсталация на Марс следователно би била уникална възможност за изучаването на друго еволюционно минало.

"Марс също крие и богата геологична и астрономическа информация, която е почти недостижима от позицията на Земята, чрез използването на роботизирани сонди,” пишат също авторите. „Постоянно човешко присъствие на Марс би отворило пътя за сравнителна планетология на ниво невъобразимо за предишните поколения… Марсианска база би служила като трамплин за човешко/роботизирано изследване на външната слънчева система и астероидния пояс. И установяването на постоянно международно и разно-културно човешко присъствие на друг свят би имало големи позитивни политически и социални последици на Земята, и би служило като силно обединяваща и възвисяваща основа за цялото човечество.”

Въпреки, че те вярват, че стратегията за колонизиране на Марс с еднопосочни мисии пасва технологично и финансово на нас, Schulze-Makuch и Davies обявяват също, и че такъв проект ще изисква не само голямо международно сътрудничество, но и завръщане на изследователския и поемащ рискове дух от периода на великите открития на Земята. Те пишат, че когато са повдигнали идеята за еднопосочна колонизация на Марс сред научните си колеги, доста от тях проявили интерес към пътешествието.

"Неформални изследвания проведени след лекциите и презентации на конференции, са показали, че много хора имат желание да доброволстват за еднопосочна мисия, породено едновременно от научно любопитство, приключенския дух и съдбата на човечеството,” пишат те.

И да, Schulze-Makuch предложи, че той също би бил готов да тръгне на еднопосочна мисия до Червената Планета. Но се застрахова малко, казвайки че би искал да почака с изстрелването докато всичките му деца порастнат.

Източник: ScienceDaily

Потвърдено - бактерията Yersinia Pestis е причинa за средновековната епидемия „Черната Смърт”



Показани са петте места на археологически изследвания. Зелените точки показват тези места. Също така са показани и двата вероятни пътя на инфектиране (черните и червени линии) с Черната Смърт. (1347-1353) след Benedictow. (Credit: Besansky et al. Distinct Clones of Yersinia pestis Caused the Black Death. PLoS Pathogens, 2010; 6 (10): e1001134 DOI: 10.1371/journal.ppat.1001134)

ScienceDaily (Oct. 8, 2010) — Последните тестове проведени от антрополозите от университета Johannes Gutenberg, в Mainz (JGU) са доказали, че бактерията Yersinia pestis наистина е била причинният агент зад „Черната смърт”, която е бушувала из Европа в Средните векове.

Причината за епидемията винаги е била противоречива и други патогени често са били обявявани за вероятни причинители, в частност за северните европейски региони. Използвайки анализи на ДНК и протеини от скелети на жертви на чумата, международна група водена от учени от Mainz доказаха, че Yersinia pestis наистина е била причинител на Черната Смърт през 14-ти век и на последващите епидемии, които продължили да избухват из европейския континент през следващите 400 години. Тестовете проведени върху генетичен материал от масови гробове в пет страни също така са идентифицирали най-малко два непознати дотогава типа на Yersinia pestis, които се оказали патогени.

"Нашите открития показват, че чумата е пътувала из Европа най-малко по два канала, които след това поели по свои индивидуални пътища," обяснява д-р Barbara Bramanti от Institute of Anthropology of Mainz University. Разработката, публикувана в списанието с отворен достъп PLoS Pathogens, сега предоставя нужната основа за провеждането на детайлна историческа реконструкция на разпространението на болестта.

От няколко години, Barbara Bramanti изследва главните епидемии, които са бушували из Европа и техните вероятни селективни последици, като част от проект финансиран от German Research Foundation (DFG). От наскоро публикуваната работа научаваме, че 76 човешки скелета са били изследвани от предполагаеми масови гробове за жертви на чумата в Англия, Франция, Германия, Италия и Холандия. Докато други инфекции, като проказата например може да бъде лесно идентифицирана дълго след смъртта по деформираните кости, проблема, който възниква при изследването на жертвите на чумата, се състои във факта, че болестта може да доведе до смърт само за няколко дни и без да остави видими следи.

С малко късмет, ДНК от патогена може все още да е запазена в зъбната пулпа или да има следи от протеини в костите. Дори тогава, засичането им е много трудно, и може да бъде изкривено от вероятно замърсяване. Групата водена от Bramanti е открила резултатите си от анализа на стар генетичен материал, познат като древно ДНК (aDNA): Десет проби от Франция, Англия и Холандия са показали специфичен за Yersinia pestis ген. Тъй като пробите от Парма, Италия и Аусбург, Германия, не са дали резултати, те са били подложени на друг метод познат като имунохромотография (подобно на метода използван при домашните тестове за бременност), и този път групата е имала успех.

След като инфекцията с Yersinia pestis е била потвърдена със сигурност, Stephanie Hänsch и Barbara Bramanti използвали анализ от около 20 маркера за да тестват дали един от познатите типове бактерии "orientalis" или "medievalis" е бил наличен. Но нито един от тези типове не е бил открит. Вместо това, били идентифицирани два непознати типа, които били по-стари и се различавали от модерните патогени открити в Африка, Америка, Близкия Изток и регионите на бившия Съветски Съюз. Един от тези два типа, за които се счита, че са допринесли значително за катастрофалния изход на чумата през 14-ти век, най-вероятно не съществува днес. Другият изглежда, че има прилики с типовете, които наскоро бяха изолирани в Азия.

В реконструкцията си, Hänsch и Bramanti показват пътя на инфекцията, протичащ от първоначалното транспортиране на патогена от Азия към Марсилия през Ноември 1347, през западна Франция към северна и над Англия. Поради факта, че два различни типа Yersinia pestis са били открити в Bergen op Zoom в Холандия, двамата учени вярват, че южните територии на Холандия, не били директно инфектирани от Англия или Франция, а по-скоро от Севера. Това би индикирало друг път на инфекцията, който се простира от Норвегия през Friesland и надолу към Холандия. За да се разкрие пълния път на епидемията са нужни са по-нататъшни изследвания.

"Историята на тази пандемия," заявява Hänsch, "е много по-комплицирана, отколкото си мислехме преди."

Нота на редактора: Тази статия не предоставя медицински съвет, диагноза или лечение.

Източник: ScienceDaily

четвъртък, септември 23, 2010

Изследователи от Penn State поглеждат отвъд Раждането на Вселената



Фигурата представя разширяващата се вселена. Нашето време сега е разположено на точката 1.8 вдясно от графиката. Според изчисленията на групата на Ashtekar, когато погледнем назад в историята на вселената, ‘времето’ не отива до точката на Големия Взрив, ами отскача към левия клон на графиката, което обяснява свиващата се вселена. (снимка от Penn State)

ScienceDaily (May 16, 2006) — Според общата теория на относителността на Айнщайн, Големия Взрив представлява Началото, грандиозното събитие, което не само материята, но и самото пространство е родено. Докато класическите теории не предлагат обяснение за съществуване преди този момент, група изследователи от Penn State са използвали квантово-гравитационни калкулации за да открият нишки, които водят до едно по-ранно време.

“Общата относителност може да се използва за да се опише Вселената обратно до точка, в която материята става толкова плътна, че уравненията не издържат и пропадат,” казва Abhay Ashtekar, носител на Eberly Family Chair в областта на физиката и директор на Institute for Gravitational Physics and Geometry в Penn State. “Отвъд тази точка, ние трябва да приложим квантови методи, които не били на разположение на Айнщайн.” Чрез комбинирането на квантовата физика и общата относителност, Ashtekar и двама от неговите пост-докторни изследователи, Tomasz Pawlowski и Parmpreet Singh, са успели да разработят модел, който проследява Големия Взрив до смаляваща се Вселена, която има физика подобна на нашата. В изследване публикувано в текущото издание на Physical Review Letters, групата показва, че преди Големия Взрив, е съществувала Вселена, която се е свивала с пространство-времева геометрия, подобна на нашата разширяваща се Вселена.

Под въздействието на гравитационните сили, вселената се свива в себе си, докато достигне точка, в която квантовите характеристики на пространство-времето карат гравитацията да стане отблъскваща сила, а не привличаща. „Използвайки квантовите модификации в космологичните уравнения на Айнщайн показахме, че класическият Голям Взрив всъщност е квантов Скок,” казва Ashtekar. “Ние бяхме толкова изненадани от откритието, че има друга класическа вселена преди Големия Взрив, че повторихме симулациите с различни параметри в продължение на няколко месеца, но открихме, че сценарият с Големия Скок е доста устойчив/здрав.”

По принцип, идеята за друга вселена съществуваща преди Големия Взрив беше предложена преди това, но това е първото математическо описание, което систематично установява съществуването й и извлича характеристиките на пространство-времето в тази вселена.

Изследователският екип използвал ‘loop quantum gravity’, водещ подход при проблема на унифицирането на общата относителност с квантовата физика, който също беше използван за пръв път от Penn State Institute of Gravitational Physics and Geometry. В тази теория, пространство-времевата геометрия има обособена ‘атомна’ структура и познатия континиум е само едно приближение. Тъканта на пространството е буквално изтъкана от едно-пространствени квантови нишки. Близо до Големия Взрив, тази тъкан е бурно разкъсана и в този момент квантовата природа на геометрията става важна. Това прави гравитацията силно отблъскваща сила, което дава възход на Големия Отскок.

"Първоначалната ни работа предполага хомогенен модел на вселената,” казва Ashtekar. "Въпреки това, това ни даде увереност в основните идеи на loop квантовата гравитация. Ще продължим да изчистваме модела за да можем по-добре да илюстрираме вселената, такава каквато я познаваме и за да разберем по-добре свойствата на квантовата гравитация."

Изследването е спонсорирано от National Science Foundation, Alexander von Humboldt Foundation, и от Penn State Eberly College of Science.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2006/05/060515232747.htm

вторник, септември 21, 2010

Космолозите предричат статична Вселена след 3 билиона години*



Млечният път в инфрачервена светлина както изглежда днес. След 3 билиона години, физиците Lawrence Krauss и Robert J. Scherrer предpичат, че живите същества ще възприемат само една „островна вселена” съставена от Млечния път и близките и съседи от Локалната група, които ще плават в непреодолима тъмна празнота. (Credit: E. L. Wright (UCLA), The COBE Project, DIRBE, NASA)

ScienceDaily (May 24, 2007) — Когато холандския астроном Willem de Sitter предложил статична вселена в началото на 1900-те, той е изпреварил времето си с около 3 билиона години.

Сега, физиците Lawrence Krauss от Университета Case Western Reserve и Robert J. Scherrer от Университета Vanderbilt предричат, че след билиони години, информацията, която в момента ни позволява да разберем как вселената се разширява, ще е изчезнала отвъд видимия хоризонт. Това, което остане ще е „островна вселена” направена от Млечния път и съседите й от близката й локална група, които ще са в смазваща тъмна празнота.

Статията на изследователите, "Завръщането на статичната Вселена и краят на космологията,” беше наградена с една от наградите за 2007 от Gravity Research Foundation.

"Физиците от бъдещето ще могат да заключат, тяхната островна вселена не е била вечна, но е малко вероятно, че ще могат да предположат, че началото е било породено от Голям Взрив,” казват изследователите.

Според Krauss, откакто Edwin Hubble с наблюденията си през 1929 показа, че Вселената се разширява, „основите на модерния Голям Взрив” бяха построени възоснова на измервания на космическия микровълнов радиационен фон, остатъчно сияние от формирането на ранната вселена, движението на галактиките надалеч от локалната група и доказателство за изобилие от елементи произведени в примитивната вселена, както и теоретични заключения базирани на Общата теория на относителността на Айнщайн.

Като от история от научно фантастичен роман, физиците започнаха да си представят вселена базирана на „какво ако”. Дълго време след разпадането на слънчевата система, от физиците, които ще произлязат от други планети в други слънчеви системи, ще зависи проумяването и разкриването на мистериите на произхода на системите от гледната точка на техните изолирани вселени доминирани от тъмна енергия.

Но иронията на съществуването на изобилието от тъмна енергия, казват изследователите, е че бъдещите физици няма да имат възможност да измерят присъствието й, поради пустотата/празнината в гравитационната динамика на движещите се галактики.

"Ние живеем в специален момент от еволюцията на Вселената,” казват изследователите, и някакси хумористично добавят: „Единственото време, в което може чрез наблюдения да потвърдим, че живеем в много специален момент от еволюцията на вселената.”

Изследователите обясняват, че модерната космология е построена върху теорията на Айнщайн за общата относителност, което изисква разширяваща се или колапсираща вселена с еднаква плътност на материята. Но също така може да съществуа изолиран регион в иначе изглеждащо статична вселена.

След това дискутират изводите от засичането на космическия микровълнов фон, който предоставя снимки на вселената в ранните й години.

Това лъчение ще се измести към червения спектър – към все по-дълги и по-дълги честоти, и евентуално няма да може да се засече в нашата галактика. Krauss каза, "Буквално няма да имаме начин да засечем лъчението."

Изследователите продължават дискусията, като проследяват един от ранните елементи като хелий и деутерий – произведени в Големия Взрив. Те предричат, че системите, които ни позволяват да засечем първичния деутерий ще се разпокъсат из Вселената и няма да могат да се засекат, докато хелия, който има концентрация около 25% в момента на Големия Взрив, ще стане незабележим, като звездите ще произвеждат все повече и повече в течение на живота си, и този хелий ще замъгли остатъците от ранната Вселена.

"В крайна сметка, Вселената ще изглежда статична," каза Краус. „Всяко доказателство от модерната космология ще изчезне."

Krauss заключи с коментар, в който предложи заключенията си. „Може да се почувстваме самодоволни, затова че можем да засечем доста нещя, за които бъдещите няма как да знаят, но в същото време, това предполага, че в момента се чудим какви важни аспекти от вселената ни липсват. Така че, резултатите ни предполагат един вид ‘космическо унижение’.

Бел. прев. - Оригиналното заглавие е „Cosmologists Predict A Static Universe In 3 Trillion Years”. В англоговорящите държави, числото трилион е 1,000,000,000,000, т.е. 1 милион милиона. В останалите страни и в българския език това съотвества на числото билион.

Източник: ScienceDaily.com

петък, септември 17, 2010

Ново изследване предполага, че законите на физиката варират из Вселената



Илюстрация на диполярната вариация в константата на фината структура, алфа, из небето, както е видяна от двата телескопа използвани в работата: телескопа Keck в Хавай и ESO Very Large Telescope в Чили. (Credit: Copyright Dr. Julian Berengut, UNSW, 2010)

ScienceDaily (Sep. 9, 2010) — Група от астрофизици в Австралия и Англия са открили доказателство, че законите на физиката са различни в различни части на Вселената.

Групата – от New South Wales, Swinburne University of Technology и University of Cambridge – e публикувалa доклад в списанието Physical Review Letters. Предварителна версия на документа в момента е под преглед.

Докладът обяснява как една от предполагаемите фундаментални константи на природата в крайна сметка изглежда, че не е константна. Вместо това, това ‘магическо число’ познато като константа на фината структура – ‘алфа’ за кратко – изглежда, че варира из вселената.

"След измерването на алфа в около 300 отдалечени галактики, се е показала последователност: това магическо число, което ни показва силата на електромагнетизма, не е еднакво навсякъде, както е тук на Земята, и изглежда, че варира непрекъснато по предпочитана/определена ос из вселената,” каза проф. John Webb от Университета New South Wales.

"Последствията от нашето текущи разбирания за науката са огромни. Ако законите на физиката се окаже, че са просто ‘местни закони’, то тогава наблюдаемата част на вселената e благосклонна към съществуването на живота и човешките същества, докато другите по отдалечени райони, може би изключват възможността за формиране на живот, най-малкото такъв какъвто го познаваме."

"Ако нашите резултати са коректни, очевидно е, че ще имаме нужда от нови физични теории за да ги задоволят.”

Заключенията на изследователите са базирани на нови измервания с Very Large Telescope (VLT) в Чили, заедно с предишни измервания от най-големите оптични телескопи в обсерваторията Keck в Хавай.

Julian King от Университета New South Wales обясни как ги е поразил новият резултат след комбинирането на две серии от измервания. "Телескопите Keck и VLT са в различни полусфери – те гледат в различни посоки във Вселената. Гледайки на север с Keck ние виждаме, осреднена, по малка алфа в отдалечените галактики, но когато гледаме на юг с VLT виждаме по-голяма алфа."

"Вариацията е много малка – около 1 на 100 000 – из наблюдаемата вселена, но е възможно да се получат доста по-големи вариации отвъд наблюдаемия хоризонт,” каза King.

Откритието ще принуди учените да преосмислят разбирането си за законите на Вселената. „Константата на фината структира и други фундаментални константи, заемат централно място в теориите на физината. Ако те наистина варират, ще имаме нужда от по-добра и по-дълбока теория," каза д-р Michael Murphy от Swinburne University.

"Тъй като ‘варираща константа’ ще разтърси нашето разбиране за света, извънредните твърдения изискват извънредни доказателства. А това, което открихме, без съмнение е извънредно."

"Това е един от най-големите въпроси на модерната наука – дали законите на физиката са еднакви навсякъде във вселената и през цялата й история? Ние сме решени да отговорим на този въпрос по един или друг начин."

Други изследователни, които участват в изследването са проф. Victor Flambaum и докторанта Matthew Bainbridge от University of New South Wales, и проф. Bob Carswell от University of Cambridge (UK).

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2010/09/100909004112.htm

четвъртък, август 26, 2010

Илюзията за Осъдителност

Тази илюзия може да се използва, за да преживявате чудото на неосъдителността. Това, което е есенциално за Универсалното Съзнание. Илюзия съществува като такава, с цел да разберете, че за Вселената е абсолютно невъзможно да бъде сравняваща и от там – осъдителна. Съденето е вулгарната, просташка дейност, присъща по-скоро на егото и ако му позволим да доминира над съзнанието с разюзданата си природа, то се намества на мястото на проникновението и прозорливостта. Както вече казахме, нищо не е грешно и от тази по-висша позиция това може и да звучи като противоречие. Но в стадиите на доминираща емоционалност проблемът възниква от там, че осъдителността поддържа разделението. А да съдиш части от себе си, е първопричината да блокираш на пътя към себе-познанието и себе-признаването. Когато осъждаме, ние затваряме съзнанието си за други варианти на изражение, ние ги отричаме на Вездесъщия Аз. Само с изпитването на емоциите на тъга и разрушителност, които съпътстват съденето, ние можем да проумеем, че то определено е нещо, което Космосът не може да толерира.

Обикновено, когато другите ви съдят, можете да изпитвате тези чувства най-дълбоко, защото нищо не боли толкова, колкото когато някой ви съди. Съденето ранява, когато тези, които ви съдят не са прави, но боли още по-силно, когато са прави. Защото вече обяснихме за силата на истината. Хората са манипулирани и програмирани посредством обществени и морални догми да не я обичат. И когато чуят истината, тя ги пробожда като отровна стрела. Трябва да изпитате съденето само веднъж, за да разберете, че то не може да е продукт на истинската, универсална любов и състрадание.

Със сътворяването на този илюзорен свят, ние сме създали и общества, в които осъдителността не само, че е приемана и толерирана, но е и някак очаквана. Съвсем естествено е за нас да изразяваме мнението си за нещо, независимо дали е валидно, подходящо или въобще необходимо. Дори е измислена цяла съдебна система, която инвалидно наричаме „право“, и която е изградена около идеята, че някой има правото да ви осъди, че сте „виновен” или „невинен” за нещо!

От позицията на сегашното си ниво на относително съзнание, за повечето хора е трудно да видят, че всъщност никой никога не е виновен и следователно всички са изконно невинни от универсална гледна точка. „Виновен“ и „невинен“ са само определения, с които фалшивият морализъм си служи според това, какво обществото или колективното съзнание е приело за правилно или добро и кое за лошо.

По закона за причините и следствията, зад всичко „лошо“ се крие причина. Понякога хората се държат по един или друг начин, защото са обусловени от средата, в която са родени или обитават. Тя ги моделира и извайва като глина в това, което са, особено, ако са слабоволеви. Никой не е абсолютно зъл, защото няма такова нещо като абсолютно зло и абсолютно добро. Те са едно и също нещо, различни аспекти на персонификацията Аз, които Универсалното Съзнание избира да изживява.

Страхът и вината са най-големият враг на човека. Това, което го държи закотвен в жалките му осъдителни шаблони. Той сравнява, съди, мери, коментира, оценява според своето мерило, което не е универсално и поради това е несъвършено да бъде мяра за каквото и да е. Везната на човека е твърде ръждива, за да е валидна.

Без его не можем да съществуваме. То е изключително необходимо, защото е един вид посредник между нас и Висшия Аз. Борбата с него е илюзия. Едно нормално его просто служи на Висшия ни аспект да се персонифицира като човек. Неговата функция е да получава инструкции от душата и да ги трансформира във физическия свят. В своето нормално състояние егото не съди. Сравняването и съденето се появяват само, ако то доминира над нас, а не духът. Защото от ограничената си позиция „персоната“ не вижда целостта на всичко. Следователно това може да е и полезна индикация за това кои енергии ни доминират и контролират. Ако позволим на егото да царува, ние доброволно му отдаваме силата, която по право принадлежи на духа. Когато разширим съзнанието си до степен да интегрираме по-висшите си аспекти, можем да видим егото в неговата реална перспектива.

Полезността на егото идва от способността му да ни отделя като личност от останалия свят. Способността му да ни персонифицира. Тези, които обаче не съумеят да осъзнаят този процес на идентификация, често се оказват като сюнгери, попиващи всичко от всички и обкръжаващата ги среда. Техните аури биват замърсявани много лесно и за тях става много трудно да мислят и действат самостоятелно. И тенденциозността им да поемат мисъл-формите на съответната група, обществено или колективно съзнание, става доминираща. А мнозинството от тези колективни, подсъзнателни мисъл-форми са центрирани главно във физическо оцеляване, търсене на сигурност, конкуренция, алчност, страх и самозащита.

С установяването на своето лично пространство като уникален индивид, персона, вие помагате на Висшия си аспект да поеме юздата на вашето съществуване. Това може да ви помогне да разсъждавате самостоятелно и решавате кое от информацията на колективното съзнание е полезно за вас и кое не.

От гледна точка на по-висше съзнание, никой не е съден и осъждан за нищо, той просто е наблюдаван какво върши и как неговите дела рефлектират върху цялата материя на съществуването му. Концепцията за наказанието явно въобще не е адекватна, щом затворите не са институции, които произвеждат ангели, а точно обратното, вкоравяват и дехуманизират още повече „провинилите“ се. Те са по-скоро фабрики, които бълват насилници и комплексари на конвейр. Неинтегрираният емоционален интелект е обсебен да съди и наказва, защото от своето ниво не вижда целостта на нещата. Това, че всичко е Едно. Ако виждаше, не би искал да съди и наказва сам себе си. То е все едно, като се спънеш и си удариш палеца на крака, после нарочно да ритнеш повторно, за да се нараниш още повече. Естествено, в общество, което не се вижда като цяло, тази концепция е немислима и затова само индивидуално, чрез изживяване на контрастите в полярната схема, сами можем да се научим да разбираме илюзиите, за да ги дефинираме като шаблони и програми и така да ги накараме да изчезнат.

Съденето не е същото като наблюдението. Наблюдението е гледане и виждане на това, което е, без да взимаме участие. А съденето е заключаване, че нещо друго трябва да бъде обратно на това, което е наблюдавано. Или вече имаме сравняване и канализирана емоция. Наблюдателят е просто свидетел. Съденето прави заключения. Добавя „понеже“ и „трябва“ към простотата на фактите.

Арбитрирането, осъждането игнорира смисъла на това Кой Сте есенциално. То ви слага илюзорни етикети, които са далеч от истинската ви духовна същност: „арогантен“, „лош“, „перверзен“, „престъпен“, „глупав“, „неграмотен“... и още и още, речникът е безкраен. Не, вие не сте всички тези профанизирани човешки илюзии, вие сте проект в прогрес. И като такъв, сте в постоянна трансформация и никога не сте завършен. Да се очаква от вас да бъдете съвършен в изражението си на човек, е абсурдно лицемерие и всъщност, който го очаква, е също толкова несъвършен, колкото вас. Презумпцията, че има право да ви съди, преди да е опознал себе си и собствените си психологически проблеми, говори за това, че той също е проект в прогрес. Нещо, което не може да е съвършено. Някак се получава парадокс, че несъвършеният съди несъвършения. Или казано по библейски – несъвършеният хвърля камъни по друг несъвършен.

Да се опитвате да станете идеални е насилие. Не можете да станете идеални. Можете само да бъдете такива, (ако капитулирате суетата, претенциите и желанията си) но щом сте тук и сега, значи този процес на самоосъзнаване е все още в действие. Докато духът не е завършил целия цикъл, той е просто гъсеница, която чака да стане пеперуда. Не, не да стане! Той е бил пеперуда, дори когато е бил гъсеница, бил е пеперуда, дори когато е бил само ДНК. Това е, което убягва на неинтегрираното съзнание. Гъсеницата не става пеперуда, тя може само да бъде това, което вече е – пеперуда. Проект в прогрес, един от чиито стадии е гъсеницата.

Помислете, вие никога не сте същият от момент в момент. Предната минута сте били един, а сега сте друг. Това е доказателство, че вашият прогрес не спира. И няма значение кой сте бил в предишния момент, а по-скоро кой избирате да бъдете сега и в следващия миг. Във всеки момент вие се раждате отново. И така е с всички ни. Каквото важи за вас, важи и за другите. Позволете си свободата да правите грешки, колкото незначителни или ужасни да изглеждат те. Позволете същото и на другите. Като пак направим уговорката, че това не са ‘грешки’, а просто изживявания, които Висшият Аз изпитва чрез Вас – ‘грешки’, от които той има нужда, за да се себе-познае.

Ние сме свикнали да реагираме реактивно и шаблонно за нещата, които категорично отказваме да погледнем по-дълбоко. Хитлер е обичайният, банален пример. Той бил изтребил не-знам-си-колко милиона евреи. Сам, той? Не, разбира се, че не. Самата идея е убила всички тези хора. Хитлер не е избивал лично милиони (едва ли и един човек), а други човешки същества са правили това, приемайки (попивайки като сюнгер) идеите на Хитлер за своя кауза и избирайки сами какво и кои да бъдат в следващия момент. Армията на една държава е съставена от доброволни убийци, които се връщат психически и физически осакатени от огнища на военни конфликти и вият като примадони из медиите, как войната ги била белязала и увредила. Интересно, когато ставаш платен войник, не мислиш ли, че един ден може да се наложи да бъдеш мобилизиран в конфликтна зона, където е много вероятно или да бъдеш ранен или убит, или да причиниш същите неща на други човешки същества. Ти сам избираш кой си и защо правиш нещо.

Както казах и по-рано, не е важно какво правиш, а Кой си и Защо го правиш. Какви са мотивите ти. Когато се израсне над емоционалното ниво на съзнание и се видят нещата като част от Цялото, се осъзнава колко безсмислено е да се съди; да съдиш себе си и да съдиш останалите за техния свободен избор. Излишно е да казвам, че малцина успяват да се преборят с това съмнително развлечение – да критикуват и осъждат. Повечето смятат някак естествено и в реда на нещата да онанират с лайняното си мнение, независимо дали някой им го иска или не. Те страдат от илюзията, че непременно са длъжни да сложат нещата в ред. Понеже сами, с инвалидния си морализъм, са се залепили за собственото си, очевидно несъвършенство. Всеки път, когато понечите да изкажете мнение, си задайте въпроса: „Кой се нуждае от моето гледище?“ Откровеният отговор е „Никой!“ Всъщност, никой няма нужда от вашето мнение, от вашата гледна точка, иначе би ви попитал: „Кажи ми, моля те, мнението си за ...“ Вероятно е доста депресиращо, когато осъзнаете, че светът не би се разпаднал без вашето съждение и оценка. Ако липсата на мнение от ваша страна не обръща света наопаки, значи и налагането на мнение не може да въдвори ред. Това е някак смаляващо. И тогава настъпва просветлението: „Защо бих изказал мнение, защо бих критикувал друго изражение на Универсалното съзнание? За да го коригирам?“ Не, всъщност ти критикуваш себе си и само себе си, защото не се обичаш и не се харесваш... А това може да бъде само, защото не се познаваш. Всяка критика към нещо или някого е твоят уникален избор на самоопределение. Есенциално, критикувайки, ти не коригираш нищо, ти просто избираш Кой да бъдеш. Твоята критика променя и моделира само материята на твоето собствено изражение.

В мига, в който капитулираш това илюзорно „право“ да съдиш, започваш да виждаш хармонията и ставаш център на тази хармония. Експанзията на съзнанието нараства драматично и се получава самопознание на едно друго, трансцедентално ниво, в което се осъзнава само-сътворението. Това, че сам си се сътворил и че този процес на само-сътворение никога не спира. Принципно, ти не можеш да бъдеш грешка. Затова и не можеш да коригираш части от себе си. Океанът не съди капките си за това, че се разбиват на брега или че избират да се превърнат в облак или в дъжд...

понеделник, август 16, 2010

Вътрешен Космос - 3

Откъси от главата: "Аз правя" и "случва ми се" (или... пусни си фиша!)

„Какво правиш?“, „Аз правя“ са основни роботни клишета от ежедневния фолклор. Колко от вас обаче осъзнават, че за да кажеш „аз върша“ нещо, по дефиниция означава да си самоосъзнат за действията си. Или по-просто казано, трябва да има съзнателно желание, последвано от воля, която да упражниш. Тази типична поведенческа матрица трябва да бъдe разглеждана винаги от перспективата на самоосъзнатост на конкретния индивид. В правенето на нещо и в неосъзнатата му имитация – случването, действат специфични космически закони – за свободния избор, за привличането и отблъскването и за причините и следствието. 99% от случаите, в които човек употребява израза „аз правя“, всъщност той не върши никакво действие, а просто мечтае или желае. Пожелателното мислене не е действие. Защото на повечето хора всичко им се случва, без да имат контрол над самото действие. То е като да те вали дъждът. Нямаш никакъв контрол над него, просто ти се случва.

Когато животът ти е напълно контролиран от външни събития и импулси, ти НЕ извършваш съзнателно действие, на теб нещата явно ти се случват. В дефинирането и осъзнаването на това, се корени човешкото щастие. Масово хората са неудовлетворени и нещастни от живота си, точно, защото той им се случва. И колкото могат да контролират природните явления, толкова контрол имат и над собствения си живот. Практиката показва, че не парите или социалния статус, а самоосъзнаването и вътрешният покой те правят щастлив. Това става, когато имаш верния ключ към дадената ключалка. Може да имаш връзка с хиляда ключа, но ако не могат да отключат единствената врата, която е пред теб, те са просто ненужна ръжда. Именно в това се крие заблудата, че парите или социалният статус могат да те направят щaстлив. Доволен, богат, може би. Но не и щастлив. Нещата, за които човек се бъхта и има амбиция, не могат да носят щастие. Защото щастието не се постига. То е вътрешно състояние, което се осъзнава, едва когато разбереш какво е. Това, което постигаш, трябва да „съвпада“ с плана на Висшия ти аспект за твоята инкарнация, твоят собствен план за живота ти тук и сега, твоето ‘моджо’, както е модерно да се нарича. Така, че докато не си осъзнат, не можеш да изпитваш относително стабилни емоции и чувства, характерни за по-висшия тип емоционалност. Онези, които не могат да мутират като вируси. И докато това не стане, можеш само да се залъгваш, че „ти правиш“ каквото и да било или че въобще можеш да си щастлив.


Още в зората на детството на човек му се внушава, че той трябва да постига неща. Че животът е амбиция, искане, поставяне и постигане на цели. Не, че е ясно какво точно, но всички искат да постигнат нещо в живота си, като под „нещо“ в повечето случаи се разбира пари и власт. Всеки има някаква представа за това, какво иска да бъде. И желанието да бъдеш нещо, по дефолт игнорира най-важното, това, което вече си. Ако не знаеш какво си, а искаш да бъдеш нещо друго, това драматично редуцира потенциала ти и те дехуманизира. В този смисъл искането да бъдеш нещо, те поставя винаги в конкуренция с другите. А конкуренцията е вид мутация, която те отклонява от щастието, защото засилва илюзията за разделение и те анимира постоянно да се сравняваш с останалите, какво те имат и какво те постигат и според това кроиш, планираш и калкулираш как да коригираш собствения си живот, за да имаш на всяка цена повече от тях. Това е идиотско.

Всеки от нас има някакви мечти – големи , малки, невъзможни. Но всеки постоянно иска нещо. Всяка мечта може да бъде постигната, дори и невъзможната, ако разбираме как работи Вселената. Въпросът е, че щом веднъж сте разбрали как действа всичко, трябва да започнете съзнателен живот. Онзи, в който нещата не се случват, а вие ги случвате. Късметът е просто още една дума от безгръбначния речник, с която хората обясняват успеха, на онези които не харесват или на които завиждат. Простият човек вярва в късмета, умният – в причините и следствията. И това трябва да се разбере от тези, които искат да постигат каквото са фиксирали като цел.

Трябва да познавате свободния избор, за да можете да го прилагате. Всеки избира сам какво да харесва или да не харесва, за какво да мечтае и какво иска да постигне. Избрал си, имаш това право, никой не може да ти го отнеме. И вече е фиксирано в съзнанието ти като цел. Тоест, зададен е електрически импулс. Принципът за свободния избор обаче не стига само до тук, той се простира чак до финала. До самото постигане на целта ще ви се налага да упражнявате свободния си избор да правите нещо, а понякога и да не правите нещо. Неправенето също е избор! Избираш да НЕ правиш! Просто е, но не се осъзнава от много хора. В случая бездействието е (неосъзнато) действие, но масово хората смятат бездействието за липса на избор, а за някои то дори е безрисковият вариант. В мига, в който започнете да правите уговорки с Космоса, нещата започват да ви се случват и самоконтролът е изгубен. Дъждът започва да вали и вие не можете да го контролирате. Страхът и съмнението еманират съответните вибрации, които привличат подобни енергии (закон за привличане и отблъскване плюс закон за вибрациите). Ако си трайкам в черупката, няма никакъв риск за нищо... Да, обаче така и шансът за постигане на нещо драматично намалява, но кой да го осъзнае! Любимата ми фраза от безгръбначния епос е: „Нямам друг избор...“ Не, инвалид, имаш! Точно това е ключът на щастието и нещастието ти. Зависи коя от двете врати искаш да отключиш и коя роля искаш да играеш. На щастлив и доволен или на жертва и мрънкало. Изборът е твой!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Близките ви постоянно ще изискват да се конформирате, да се подчинявате на някакви фалшиви, общоприети норми. Внимавайте, така наречените ‘близки’ са потенциално и най-сериозните ви препятствия! Висшият Аз ще ви тества най-често именно в семейни ситуации, защото те са лакмус за това дали се развивате духовно. Ако не можете да разградите именно тези шаблони, които са най-чувствителни, Висшият ви аспект няма да ви снабдява с нови изживявания. Уроците се повтарят като развалена латерна, докато не усетите, че се въртите в омагьосан кръг и сякаш дните ви се повтарят, а нищо не се случва. Не се случва точно, защото имате да разграждате стари шаблони. И докато това не стане, нищо ново няма да се появи в живот ви. А ако този живот се окаже недостатъчен да осъзнаете матриците, в които сте самопрограмиран? Няма проблем, вашата инкарнация се оттегля и бива създадена нова, която има надежда да отработи онова, което вие не сте могли. Няма трагедии, няма драми. Има идеален дизайн.

Ако вече сте създали деца, носите отговорност за деянията си, т.е. – финансово и емоционално ги подкрепяте, докато започнат да се справят сами. Ако отговорността да бъдете родител ви дотежава, не забравяйте да се връщате към перспективата, че ситуацията (която сега може да не ви се нрави) е ефектът от вашето съзнателно или несъзнателно решение да ги създадете (закон за причините и следствията). Някои хора се самозаблуждават и опитват да заблудят останалия свят, че има такова нещо като случайно зачатие. Упс, стана грешка! Да, бе, сигурно! Навивай се колкото искаш и си вярвай... Дори при животните има интелигентна умисъл в репродукцията. В смисъл, че телата са интелигентно моделирани сами да се стремят към репродукция. Поне това би трябвало да отличава съзнателния човек от животното. Хомо сапиенсът би трябвало да мисли, когато се репродуцира. Но ако се смятате за по-нисш вид от животните, няма да ви пречим да си вярвате. Размножавайте се „случайно“. Така или иначе в действие е законът за причините и следствията и трябва да си понесете отговорността и последствията, които всяко „случайно“ решение неминуемо носи след себе си. Секс без превантивни средства = мега шанс да се срещнете с детето си след девет месеца! Нищо лошо, разбира се. Но вие искате ли шансът да контролира битието ви или предпочитате сам, съзнателно да взимате решенията за важните неща в живота си? Отговорът на този въпрос по един или друг начин, ще ви даде индикация, на какво интелектуално и емоционално ниво се намирате. Дали сте съзнателен творец на собствения си живот или сте зелена еуглена, която разчита на случайността да дирижира ключовите събития в живота ѝ... Дали сте нарцис, който чака да го навали дъжда, за да може да съществува, или сте градинарят, който грижовно полива семето, което е посял с любов!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Разбира се, всички поведенчески матрици са твърде обобщени и има милиони специфични нюанси за всеки индивидуален живот. Всяка съдба е уникална, защото всеки човек е предназначен да бъде уникален, но, по един или друг начин, постепенно уникалният индивид решава, че иска да прилича на всички останали, да има същия болезнено скучен живот, да има същата кола, същата къща, същите дрехи и което е най-тъжно – същите принципи, вкусове и морални скрупули... Всъщност не той решава, а му се случва, защото е анимиран от обществения конформизъм. И в общи линии затова наричаме определен тип на поведение шаблон или матрица, защото упорито се повтаря при болшинството от хората. Предполагам, поради тази причина, за повечето от вас ще е доста трудно да погледнат отвъд персоната на вестоносеца (мен) и се концентрират върху съобщението... А то не е да не раждате деца или да мразите семействата си и близките си... Акцентът на посланието е, всъщност, да правите това, което сърцето диктува, не разумът. Но да го правите съзнателно.

Често чувам хората да казват: „Оставих се на сърцето да ме води вместо разума и сгреших“. Не! Точно това е коректната концепция. Сърцето ви води само нататък, където ви чакат тези емоции и изпитания, които сами искате да изпитате. И дори да ви е довело до трудно изпитание, от една по-всеобхватна позиция това не е грешка, а ценен опит, който ви развива духовно и нещо, което може би сами сте избрали. Ако слушате разума, вие слагате преградите между себе си и Космоса. Разумът е конформизмът, матрицата; сърцето е духът, истинският вие. Много е важно да се осъзнае това масово недоразумение с разума и клишето да „бъдем разумни“. Напротив, ще бъдем разумни само, ако слушаме сърцето, защото то е верният водач, то знае най-добре от какво имаме нужда. В мига, в който спрете да чувствате и започнете да калкулирате, духът бива натирен в миша дуппка и ДНК-то взема контрола у вас. А еволюцията бързо залязва зад хоризонта като умореното слънце, защото ѝ е писнало да ви чака и е отишла да се случи другаде...

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

И когато излъчите мисълта: „Ами, ще поживеем и ще видим какво ще стане“, това се излъчва като съзнателна енергийно-материална холограма в по-фините светове и привлича към себе си подобни излъчвания. Казано с прости думи – вие сте в перманентен, невидим диалог с Вселената. Това, че за вас е невидим, не значи, че Вселената не вижда. Напротив. Космосът няма ограниченията на вашето физическо тяло. Затова той възприема израза „Ще почакаме и ще видим“, като свободната ви воля и я интерпретира на вселенски език: „Искам да почакам, да видя какво ще стане!“. Ако постоянно излъчвате това съобщение, Вселената ще ви снабдява неуморно точно с това, защото демонстрирате, че то е вашият свободен избор. „Ще видим, какво ще стане“ – казваш и Космосът ти „отговаря“ – „ОК, щом искаш да гледаш какво става, не е проблем, ще ти осигурявам точно това (гледане и чакане), докато го искаш“. Именно така се получава онова до болка познато ви буксуване в живота. Уж все „вършите“ нещо, уж всеки ден „ходите на работа“, но няма никакви резултати, а само повтаряемост и празнота. Целият ви живот е безсмислено бъхтане, чакане, пожелания и фантазии, които никога не се реализират, защото не употребявате воля и усърдие, за да постигнете нещо.

Много пъти мои близки са се обръщали към мен за помощ или работа. И когато им я предлагам, се отдръпват. Защо? Защото винаги искат аз да поема целия риск за всичко, финансов, емоционален и какъвто въобще има вероятност да съществува. Това не е помощ и не е работа, това е хранене с лъжичка в устата. Ако не си готов да поемеш поне минимален риск, какъв шанс очакваш и най-вече от кого? От бог? Кой беше тоя, че забравѝх?

Ако предварително не сте сигурни в собствените си качества, а донякъде и в успеха си, никога няма да постигнете нищо, защото притегляте към себе си подобни на собствените си негативни енергии. Страх, съмнение да не ви излъжат, да не ви измамят, да не ви ограбят жалките левчета, които още не сте спечелили... Имах такъв много смешен случай (почти виц) с потенциален „бизнес партньор“, който вече калкулираше това, което още не бе спечелил и се почесваше по главата, дали да го рискува или не и дали аз няма да посегна на тази негова виртуална печалба, която все още съществуваше само в главата му. Той предварително се беше заразил с вируса на „дали“. Дали аз ще съм достатъчно коректен партньор и дали няма да го ограбя, дали няма да го излъжа? Дали печалбата сама по себе си е достатъчна? Дали аз няма да спечеля повече? Всичко това, без да беше направил и крачка да си мръдне задника и на йота, да свърши нещо по бизнеса, за който ставаше дума. Малко приличаше на оня, дето се страхува дали ще спечели от лотарията, за която дори не е пуснал фиш... Нали трябва да причиниш нещо, за да се случи, драги! Само със страх и съмнения, нищо няма да стане. Първо трябва да си пуснеш фиша!..

Такъв е механизмът на закона. Трябва да причиниш нещо, за да се случи, а за да го случиш, трябва да привлечеш към себе си коректните енергии... Имайте го предвид всеки път, когато излъчвате дадена мисъл. Каквото мислите, това се връща към вас! Вселената е едно голямо (често доста неприятно) огледало, което ви връща образа, който виждате в него. Ужасно е трудно за социалния робот да живее постоянно с чудовищната концентрация, която е необходима, за да съществуваш съзнателно и в унисон с Космоса. Човек е способен да се концентрира само за кратки моменти, а в останалото време мислите му се реят абсолютно неконтролирано и замърсяват фините нива с егрегори и елементални субстанции. Страх, съмнение, вина, комплекси... Те ви отравят бавно, но сигурно.

Ако нямате смелостта да поемете дори минимален риск, какво очаквате да ви се случи? Успехът не е наистина птичка, която каца на раменете. Това е фолклор. Късметът не е нищо друго, освен добро планиране и оптимизъм, калкулиран риск, вяра в това, за което мечтаете, но и целенасочена употреба на волята и енергията в дадената посока. Нищо не идва, само ако мислите за него, предполагам животът ви вече го е доказал. И ако сте от чакащите да им се случи нещо в живота, предстои ви дълго чакане. Вселената ще ви отвръща точно с тези токсични отговори, които излъчвате като ваше собствено желание.

Вътрешен Космос - 2

Откъс от главата: Поведенчески матрици

Имам мнение по въпроса

...Вярата е абсолютно безсмислено, емоционално убеждение, неподатливо на корекция или резонно обяснение. Всеки има своите дребнави, жалки вярвания относно почти всяка абсурдност и това е, защото човек е неспособен да знае каквото и да било истински, освен установените факти във видимия свят край него. Презумпцията е предварителна и валидна само докато някой е разбрал, установил нещо; тя е податлива на рационални аргументи и се нуждае от поправка. Във всеки домейн на живота има авторитети, но техните спекулации и предположения не са достатъчни за някакъв окончателен пример за логичност. Логиката, колкото и различна да е за конкретния индивид, е все пак едно от най-висшите качества, което всеки трябва да се стреми да развие. То е синтетичната, индивидуална интуиция на живота, придобита в множеството неговите инкарнации. Онази, която аз наричам вътрешен радар.

Неграмотността относно съществуванието е толкова огромна, че догматичните системи на теологията, спекулативните системи на философията и примитивните, хипотетични теории на науката са масово приети като задоволителни обяснения. Ако това не е достатъчно, можем да прибавим и така популярните напоследък ню-ейдж култове и конспирации, които се взимат от масите твърде сериозно. Всяко невъздържание от спекулации води до недоразумения, понякога дори непоправими недоразумения и ненужни отклонения от пътя ни. Когато спекулираме, предполагаме и си въобразяваме, че можем да направим извод, основан на доминиращата възможност, ние правим фатална грешка. Има безкрайно много идеи, които изглеждат вероятни, но това не ги прави автоматично верни. Ако се опитваме да правим твърди изводи на базата дори на 99% вероятност, ние правим грешка, защото този 1% в крайна сметка може да се окаже верният. Само помислете, колко научни, философски, религиозни, конспиративни и ню-ейдж теории сляпо биват възприемани и доминират в настоящия момент като факти, само защото ни е внушено, че „по всяка вероятност“ нещо е така. Разбира се, ние спекулираме ежедневно и това е естествен начин да търсим отговори, но когато се установим в твърда позиция, с помощта само на спекулации, това води до кристализииране на съзнанието в дадена система или вяра, която е по-всяка вероятност невалидна. И тогава спекулацията става по-скоро препятствие, отколкото инструмент за развиване на интелекта. В този ред на думи, трябва да си позволяваме да спекулираме, но да не разчитаме само на спекулациите като основен източник на информация. И най-вече, винаги да допускаме в сферата на нашето спекулиране нови идеи и теории.

Огромно количество научни „факти“ са основани на теории, които не са проверени лично и няма как да бъдат проверени лично. Квантовата физика например се крепи на крехките рамене на теории за вероятности. Или учените „знаят“, че нещо се случва на квантово ниво, но не могат да отговорят нито КАК точно, а най-вече, ЗАЩО се случва и над тези въпроси – „как“ и „защо“, могат само да теоретизират (разбирай – спекулират). Предположенията и теориите са базирани на някакви основни научни познания, но това не ги прави факт! Теорията е теория, не – факт, колкото и вероятна да ни се струва. Но човек развява теориите като знамената на истината, въобразявайки си, че ако знае дадена теория, той знае фактите. Това е фундаментална грешка, от която индивидът (шофьорът) трябва да се отърве. Опитът да надскочиш собствените си възможности не е възможен. А най-малкото полезен, ако искаш да знаеш факти и да разбулваш нещата, които умишлено са забулени.

Питагор например е забранявал на учениците си дори да задават въпроси по време на първите две години от обучението им в неговата школа. Опитът показва, че много интелигентни хора напълно се провалят да внедрят инак невероятно смелите си идеи в реалния свят. Теории, презумпции, спекулации, това са много хлъзгави пързалки, по които не един академичен и интелектуален ум се е изпързалял.

Вярата е като навика на някои деца да си смучат палеца. Подсъзнателно те винаги страдат от някаква несигурност и комплекс. В мига в който си налапат пръста, всичко е наред. Ако вярваме в нещо, се чувстваме сигурни, ако нямаме вяра, губим почва под краката си. Но вярата не е знание, ако не е продукт на личен експеримент. Вяра без опит е просто бягство от реалността. Хората вярват за свое успокоение. Защото това им дава покой за нещата, за които изпитват отчаяна нужда да знаят. Например за смъртта и дали има „нещо“ след нея. Мисълта е толкова обезпокоителна, че повечето хора напълно я игнорират. Да вярват в някакво съществуване post mortem*, им дава временен покой от тревожните мисли. Предполагам, това е естественото вътрешно убеждение, наследено от космическия ни произод, че животът не може да свършва със смъртта (никой не си дава сметка обаче, че по тази логика животът не може и да започва с раждането). Затова е много лесно хората да бъдат манипулирани и програмирани с религиозни и ню-ейдж доктрини. Заради болезнената им нужда да вярват в нещо. Вярват в зелените човечета, в политиците, в дядо Мраз, в Библията, в какво ли още не... Четенето на книги не е познаване на реалността. То е информация за експеримента на други хора или 90% фантазия. Дори и книгата да съдържа коректна информация, тя е валидна само за автора ѝ. Това не значи, че книгите не са прекрасен инструмент за развиване на интелекта, но просто не са магазин, от който можеш да си купиш факти. След четенето следва трудната част – личният експеримент.

Ако вярваме в нещо написано, то е защото нашите възприятия могат да си го представят, обяснят и сравнят с това, което вече знаем. Или четенето не е нищо друго, освен отражение на нашите собствени способности за възприятие. То не е личен опит и не води до никакви валидни заключения. Можем да повярваме в нещо, само ако можем да си го представим. А представата ни е неимоверно ограничена в сравнение с огромния свят, който не можем да видим и за който нямаме сетива. И затова вярата ни зависи изцяло от това, как възприемаме света. Ако описваме на един слепец зелена поляна с диви цветя и прехвърчащи разноцветни пеперуди, той не би могъл да има никаква реална представа, какво имаме предвид като кажем синя пеперуда например. Как той знае, наистина знае, какво е синьо или какво е пеперуда? Дори най-големият литературен гений да описва с цветущи подробности, слепецът все пак не би могъл да прибави към описанието реален образ, а трябва да се задоволи само с измисления от неговия ограничен ум. Слепецът има свой начин на възприятие, разбира се, но той пък е чужд за нас...

сряда, август 04, 2010

Вътрешен Космос






Една нова стара книга...

Представяме ви една нова, много стара книга. Тя е написана еони преди авторът ѝ да се роди. Всяка книга, както и тази, виси в пространство-времето като вероятен шаблон. Просто чак сега се осъществява скачавнето, в което като два космически кораба, съзнанието на този автор, се среща с информацията, която може да почерпи...

Той бръкна в много кошери с мед и в много тоалетни с лайна, в които вие нямаше как да бръкнете и мина през огън и вода, за да можете да намерите тук нещо, което би ви вдъхновило, без да се налага сами да се жилите или цапате...

Никой не ви ангажира да правите от тази книга идеология или нова религия. Работейки с текста, нито за миг не сте обвързани с него или автора му по какъвто и да е начин и имате пълната свобода да реагирате както пожелаете. Да харесвате, да не харесвате, да се дразните, да се обиждате. Да играете театрите и драмите, които обикновено сте свикнали да играете.

Тази книга не е написана с нарцистичната цел да харесате автора ѝ. Макар причината да е чисто егоистична, защото той просто флиртува със своите илюзии и фантазии и ги подлага на тест още веднъж, пишейки всичко това. Той сам се оглежда в написаното и от една малко по-различна позиция писането е едно смаляване на този автор и реализирането му като прашинка в необятния Космос.

Този автор е камикадзе и ако искате, чрез тази книга можете да станете свидетели на пубиличното му самоубийство...


СЪДЪРЖАНИЕ:

1. Послание към читателя
2. Проблемът на човека: дух срещу тяло
3. Поведенчески матрици:
- Имам мнение по въпроса!
- Морал
- Навик
- Вина
- Култ към тялото
- Свободният роб
4. Ориентиране в парадигмата на полярностите
5. Религия
6. Гуру културата
7. „Аз правя“ и „Случва ми се“ или... Пусни си фиша!
8. Истина и реалност
9. Космос
10. Материята на космоса
11. Време и пространство
12. Измерения и плътности
13. Петте човешки тела
14. Петте стадии на човешкото съзнание
15. Съзнание
16. Богът – Аз
17. Кой кой е в пъзела
- Извънземни
- Нов световен ред
18. Космически закони
19. Матрицата на 10-те илюзии
20. Неорганизирани мисли (вместо еппилог)

неделя, юни 27, 2010

Растенията демонстрират сложна способност за интегриране на информация



Растенията имат способността да интегрират информация за разположението на храната и конкурентите. Като резултат, те демонстрират уникални поведенчески стратегии за намирането и използването на хранителни вещества от почвата (Credit: Copyright Michele Hogan)

ScienceDaily (June 25, 2010) — Изследователски екип от Университета в Албърта е открил, че стратегията на растенията за добиването на хранителни вещества от почвата е резултат от интегрирането на различни типове информация.

Екологът J.C. Cahill от универтитета казва, че стратегията на растението отразява дневните риск-срещу-награда дилеми, които животните изживяват в тяхното търсене на храна.

Биолозите са установили от доста време, че едно животно използва информацията за местоположението на източника на храна и потенциалните конкуренти за да определи оптимална стратегия за търсене на храна. По нататъшния последващ поведенчески отговор е базиран на това, дали източникът на храна е достатъчно богат за да се приемат рисковете асоциирани със въвличането в конкуренция с други животни.

Cahill е открил растения, които също имат способността да интегрират информация за местоположението на храната и конкурентите. Като резултат, растенията демонстрират уникални поведенчески стратегии за намиране на ресурсите в почвата.

Предишни изследвания показват как растенията променят растежа на корените си във връзка с разположението на храната или с конкурентно растение. Cahill и колегите му сега показват интегриране едновременно на информацията за храната и конкурентите. „Тази способност за интегриране на информация е на ниво на сложност, която никога не е била наблюдавана преди при растенията,” каза Cahill. "Това е нещо, което предполагахме, че се случва само при животните."

Използвайки мини-rhizotron камера, наричана от групата на Cahill „камера на върха на пръчка”, изследователите са сравнили кореновото движение на набелязаните растения по отношение на различни местоположения на хранителни вещества и конкурентни растения.
Корените на едно растения на място, където хранителните вещества били наравно разпределени заели цялата ширина на почвата.

Когато две растения заели едно и също място и хранителните вещества били наравно разпределени, корените спрели да растат настрани един към друг. Имало пълно отделяне/изолация/сегрегация на кореновите системи; растенията избягвали контакта едно с друго. Cahill казва, че по отношение на риска срещу наградата, растенията избягвали едно друго, защото наградите били малки.

Но, когато хранителните вещества били поставени между две растения споделящи едно и също местоположение, кореновите системи и на двете растения порастнали много по-близо едно до друго. Cahill казва, че в този случай наградите били големи, и растенията рискували като увеличили конкуренцията помежду си.

Източник: ScienceDaily

четвъртък, юни 10, 2010

Какво консумира водорода и ацетилена на Титан



PASADENA, Calif. – Два нови доклада базирани на информация от апарата на НАСА Касини изследват подробно сложната химическа активност на повърхността на луната на Сатурн – Титан. Докато не-биологичната химия предлага едно възможно обяснение, някои учени вярват, че тези химически отпечатъци подкрепят аргумента за съществуването на примитивна, екзотична форма на живот или предшественик на живота на повърхността на Титан. Според една теория предложена от астробиолози, тези отпечатъци са достатъчни за две важни условия, необходими за хипотетичния „метан-базиран живот”.

Едно ключово откритие идва от доклад, в онлайн списанието Icarus, който показва водородни молекули падащи в атмосферата на Титан и изчезващи на повърхността. Друг онлайн доклад в Журнала на Геофизическо Изследване, картографира въглеводородите на повърхността на Титан и вижда липса на ацетилен.

Липсата на ацетилен е важна, защото този химикал би бил най-добрия енергиен източник за метан-базиран живот на Титан, казва Chris McKay, астробиолог в NASA Ames Research Center, Moffett Field, Calif., предлагайки набор от условията необходими за такъв вид живот. Една интерпретация на информацията за ацетилена, е че въглеводородът е бил консумиран като храна. Но McKay казва, че потокът от водород е много по-критичен, защото всички техни предложени механизми включват консумацията на водород.

"Ние предполагаме, че има консумация на водород, защото това е очевидния газ за консумиране на Титан, подобен на начина по който ние консумираме кислород на Земята,” каза McKay. „Ако тези знаци се окажат, че индикират живот, това ще бъде много вълнуващо, защото би представлявало втора форма на живот независима от базирания на водата живот на Земята.”

Засега, метан-базираните форми на живот са само хипотетични. Учените все още не са засекли такава форма на живот никъде, въпреки че има водно-базирани микроби на Земята, които процъфтяват от метан или го произвеждат като остатъчен продукт. На Титан, където температурите са около 90 градуса по Келвин (-290 градуса по Фаренхайт), метан-базираните организми би трябвало да използват субстанция като течност, в която да живеят. Водата е замръзнала на повърхността на Титан и е прекалено студена за да поддържа живота, такъв какъвто го познаваме.

Списъкът на течните кандидати е много къс: течен метан и свързаните с него молекули като етан. Докато течната вода е общоприето считана за необходима за живота, има и доста спекулации публикувани в научната литература, че това не е стриктно изискване.

Новите водородни открития са в съствествие с условията, които биха произвели екзотична, метан-базирана форма на живот, но със сигурност не доказват неговото съществуване, каза Darrell Strobel, ученият от програмата на Cassini базиран в Johns Hopkins University в Baltimore, Md., който е автор на статията за водорода.

Strobel, който изучава горните слоеве на атмосферата на Сатурн и Титан, анализирал информацията от инфрачервения спектрометър на Cassini и йонния и неутрално масов спектрометър. Докладът му описва плътностите от водород в различни части на атмосферата и на повърхността. Предишни модели са предсказали, че водородни молекули, страничен продукт от разделянето на ацетиленовите и метанови молекули в горната атмосфера от страна на ултравиолетовата светлина, би трябвало да е разпределен равномерно из атмосферните пластове.

Strobel открил несъответствие в плътностите на водорода, което води до поток надолу към повърхността с интензивността на около 10 000 трилиона трилиона водородни молекули за секунда. Това е около същата интензивност, с която молекулите избягват от горната атмосфера.

"Това е все едно да си хвърляте сополите в земята (в случая водород) и той да изчезва,” каза Strobel. "Не очаквах този резултат, защото молекулярния водород е много инертен в атмосферата, много лек и способен да се държи във въздуха. Той би трябвало да ‘плава’ в горните слоеве на атмосферата и да избягва в космоса.”

Strobel каза, че не е вероятно водорода да се съхранява в пещера или подземно пространство на Титан. Повърхността на Титан е толкова студена, че е нужен химичен процес с катализатор за да се конвертират водородните молекули и ацетилен обратно в метан, като в крайна смета ще има нетно изпускане на енергия от този процес. Енергийната бариера би могла да се преодолее ако има някакъв непознат минерал, който да действа като катализатор на повърхността на Титан.

Изследването използващо маркиране на водорода, водено от Roger Clark, учен от групата на Cassini базиран в U.S. Geological Survey в Denver, изследва информацията от визуалните и инфрачервени картографиращи спектрометри на Cassini. Учените очакваха взаимодействията на слънцето с химикалите в атмосферата да произведат ацетилен, който да пада и да покрие повърхността на Титан. Но Cassini не засече ацетилен на повърхността.

Освен това, спектрометъра на Cassini е засякъл липсата на воден лед на повърхността на Титан, но доста бензен и друг материал, който явно е органична съставка, която учените все още не могат да идентифицират. Откритията карат учените да вярват, че органичните съставки се носят над водния лед, който съставя основата на Титан заедно с филм от въглеводороди, дебел от няколко милиметра до няколко сантиметра, но най-вероятно много по-дълбок на някои места. Ледът остава покрит дори и като течния метан и етан се носят над повърхността на Титан и запълват езерата и моретата също както течната вода прави на Земята.

"Атмосферата на Титан произвежда на конвейер органични съставки, които валят на повърхността, толкова бързо, че когато потоците метан и етан измиват съставките, ледът бързо се покрива отново с тях,” казва Clark. "Всичко това показва, че Титан е динамично място, където органичната химия се случва сега."

Липсата на ацетилен, който може да се засече, на повърхността на Титан може да има не-биологично обяснение, каза Mark Allen, главен разследващ в групата NASA Astrobiology Institute Titan. Allen е базиран в NASA's Jet Propulsion Laboratory в Pasadena, Calif. Allen каза, че едната възможност, е че слънчевата светлина или космическите лъчи трансформират ацетилена в ледени аерозоли в атмосферата в по сложни молекули, които биха падали на земята без следи от ацетилен.

"Консерватизма на учените предполага, че биологично обяснение би бил последния избор след като се изчерпят всички не-биологични обяснения,” каза Allen. "Имаме доста работа докато отхвърлим всички не-биологични обяснения. Най-вероятно е химичен процес, без биология, да може да обясни тези резултати – например, реакции включващи минерални катализатори."

"Тези нови резултатит са изненадващи и вълнуващи," каза Linda Spilker, учен от проекта Cassini в JPL. "Cassini ще има още доста преминавания покрай Титан, които могат да ни помогнат да разберем какво става на повърхността."

Мисията Cassini-Huygens е съвместен проект на NASA, European Space Agency и Italian Space Agency. JPL, отдел в California Institute of Technology, управлява мисията за NASA's Science Mission Directorate, Washington, D.C. Cassini orbiter беше разработен, развит и сглобен в JPL.

За повече информация за мисията Cassini-Huygens посетете http://www.nasa.gov/cassini и http://saturn.jpl.nasa.gov.


Jia-Rui Cook 818-354-0850
Jet Propulsion Laboratory, Pasadena, Calif.
jia-rui.c.cook@jpl.nasa.gov

Cathy Weselby 650-604-2791
NASA Ames Research Center, Moffett Field, Calif.
cathy.weselby@nasa.gov

2010-190

Източник: http://www.nasa.gov/topics/solarsystem/features/titan20100603.html

Още по темата за извънземния живот:

Възможно ли е животът да оцелее на Марс? Да, казват експертите.

Новината за Титан в Sciencedaily.com

Ровър на НАСА прави открития за миналото на Марс