Eon

Открита е нова частица от експеримента ATLAS в Големия Адронен Колайдър

2011-12-27T21:20:00.002+02:00

Изглед към детектора ATLAS

ScienceDaily (Dec. 22, 2011) — Изследователи от Университета в Бирмингам и Университета Ланкастър, анализирайки информацията от експеримента ATLAS, са били в центъра на това, за което се смята, че е първото ясно наблюдение на нова частица от Големия Адронен Колайдър.

Частицата, наречена chi b(3P), е нов начин на комбиниране на красив кварк и съответния му антикварк, така че да бъдат свързани заедно. Подобно на известния Хигс бозон, chi b(3P) е също бозон. Само че, Хигс не е направен от по-малки частици, докато chi b(3P) е направен от два тежки обекта, които се задържат чрез същата сила, която държи в едно цяло и атомното ядро.

Andy Chisholm, пост-докторален студент от Университета в Бирмингам, работейки върху анализа е казал: ‘Анализирането на милиардите сблъсъци на частици в Големия Адронен Колайдър е зашеметяващо. Съществуват всякакви потенциално интересни неща, които са заровени в информацията, и ние бяхме късметлии да гледаме на правилното място в правилното време.'

'Chi b(3P) е частица, която беше предсказана от много теоретици, но не беше наблюдавана в други експерименти, също като моята предишна работа по експеримента D-Zero в Чикаго,‘ продължава д-р James Walder, сътрудник в изследванетоот Ланкастър, който също е работил върху анализа.

Д-р Miriam Watson, изследовател сътрудник, работещ в групата на Бирмингам споделя: 'По-леките партньори на chi b(3P) бяха наблюдавани преди около 20 години. Нашите нови изследвания на прекрасен начин за тестване на теоретичните калкулации на силите, които действат върху фундаменталните частици, и това ще ни приближи една стъпка по-близо до разбирането на това как се задържа цяла нашата Вселена.'

Проф. Roger Jones, Началник на групата Ланкастър в ATLAS каза: 'Докато хората обосновано са заинтересовани в Хигс бозона, за който вярваме, че придава маса на частиците и може би е започнал да разкрива себе си, доста от масата на всекидневните ни обекти обаче идва от силното взаимодействие, което ние изследваме използвайки chi b.'

Източник: ScienceDaily

Изглежда, че частици пътуват по-бързо от светлината: Експериментът OPERA съобщава за аномалия във времето на пътуване на неутринота

2011-09-24T20:08:00.004+03:00

ScienceDaily (Sep. 23, 2011) — Учени от експеримента OPERA, наблюдаващи лъч от неутринота от CERN на 730 км в италианската INFN Gran Sasso Laboratory, ни представят изумителни нови резултати (в семинар на CERN на 23 септ., 2011), които изглежда показват, неутринота пътуващи по-бързо от светлината.

Резултатът на OPERA е базиран на наблюдението на над 15 000 неутрино събития измерени в Gran Sasso, и изглежда показва, че неутринотата пътуват със скорост 20 части от милиона над скоростта на светлината, космическия лимит за скорост определен от природата. Предвид потенциалните импликации на този резултат, са нужни независими измервания преди ефекта да бъде потвърден или отхвърлен. Ето защо сътрудничеството OPERA е решило да отвори резултата към по-широка публика. Резултата е налице тук http://arxiv.org/list/hep-ex/new.

"Резултатът е изумителен и изненадващ," казва говорителя на OPERA, Antonio Ereditato от Университета в Берн. "След много месеци изследвания и проверки, не открихме какъвто и да е инструментален ефект, който би обяснил резултата от измерването. Докато изследователите от OPERA продължават изследванията си, ние също сме отворени за независими изследвания, които биха спомогнали за пълното оценяване на природата на това наблюдение."

"Когато даден експеримент открие очевидно невероятен резултат и не може да припише резултата на грешка в изчисленията, нормалната процедура е случаят да се поднесе на обществено внимание, и точно това правят сътрудниците от OPERA, което е добра научна практика," казва директора на изследванията в CERN, Sergio Bertolucci. "Ако това измерване се потвърди, това може да промени нашите възгледи за физиката, но ние трябва да сме сигурни, че няма други по рутинни и обикновени обяснения. Това ще изисква независими измервания."

За да направят това изследване, колаборационистите в OPERA са работили заедно с експерти по метрология от CERN и други институции, целейки извършването на серии от високо прецизни измервания на разстоянието между източника и детектора, и времето на пътуване на неутринотата. Разстоянието между източника на лъча от неутринота и OPERA е измерено с несигурност от 20 сантиметра по трасе дълго 730 км. Времето на пътуване на неутринотата е установено с точност по малка от 10 наносекунди, чрез използването на сложни инструменти включващи напреднали GPS системи и атомни часовници. Времевия отговор на всички елементи от линията на CNGS лъча и OPERA детектора също е бил измерен с голяма прецизност.

"Ние установихме синхронизация между CERN и Gran Sasso, която ни дава точност в рамките на наносекунди и измерихме разстоянието между двете точки с точност до 20 сантиметра," казва Dario Autiero, изследователят от CNRS, който ще даде този следобяд семинар по случая. "Въпреки, че измерванията ни имат ниско ниво на систематична несигурност и висока статистическа точност – влагайки голяма убеденост в резултатите си – ние очакваме да ги сравним с резултати от други експерименти."

"Потенциалното въздействие върху науката е твърде голямо за да привлече веднага заключения или физични интерпретации. Моята първа реакция е, че неутриното все още ни учудва с мистериите си." казва Ereditato. "Днешният семинар цели да привлече обществено внимание от по широката публика."

Експериментът OPERA беше стартиран през 2006, с главната цел да изучава рядката трансформация (осцилация) на мюонните неутринота в тау неутринота. Първото такова събитие бе наблюдавано през 2010г, доказващо уникалната способност на експеримента да засича неуловимия сигнал на тау неутринотата.

Семинарът ще бъде излъчен по http://webcast.cern.ch.

Източник: ScienceDaily

Оригиналната новина: CERN

Eon: Имам усещане, че в бъдеще ще се открие връзка между този феномен (ако е изчислен правилно) и/или:

- "призрачното взаимодействие" описано от Айнщайн
- струнната теория

В Интернет можете да откриете доста материали по случая. За сравнение давам информация за следното:

- Скоростта на светлината е 299 792 км/с
- Измерената скорост на потока от неутринота в експеримента е 300 006 км/с

Дали Вселената ни се намира в балон? Първият наблюдателен тест на ‚Мулти-вселената‘

2011-09-11T22:22:00.006+03:00

Отпечатъците на колизии между "балони" в различни етапи на анализа. Колизия (горе в ляво) предизвиква температурна модулация в CMB температурна карта (горе в дясно). 'Петното' асоциирано с колизията се идентифицира с голяма локализирана структура (needlet) долу в ляво, и присъствието на граница е отбелязано с голям отговор от алгоритъма за засичане на ръба (долу в дясно). Паралелно със стъпката за локализиране на ръба, ние изчисляваме и Bayesian параметър и модел-селекционен анализ. (Credit: Image courtesy of University College London)

ScienceDaily (Aug. 3, 2011) — Теорията, че Вселената ни се намира в балон, и че съществуват многобройни алтернативни Вселени в техни си балони – съставляващи ‚мултивърса‘ или т.нар. Мулти-вселена – за пръв път ще бъде тествана от физиците.

Два изследователски доклада публикувани във Physical Review Letters и Physical Review D са първите, които описват подробно търсенето на отпечатъците на други Вселени. Физиците търсят структури подобни на дискове в космическото микровълново лъчение (CMB) – остатъчната топлинна радиация/лъчение от Големия Взрив – което, може да ни даде доказателства и улики за колизии между други Вселени и нашата собствена. Много модерни теоретици по фундаментална физика предричат, че нашата вселена се намира в балон. Освен нашия балон, ‚мултивърса‘ ще съдържа и други, като всеки от тях съдържа Вселена. В другите ‚джобни вселени‘ фундаменталните константи, и дори основните закони на природата, може да са различават.

Досега, никой не е успял да намери начин да търси ефективно знаци за колизии между вселени-балони – и следователно доказателство за мултивърса – в CMB радиацията, като дископодобните шаблони в радиацията може да са локализирани навсякъде в небето. Освен това, физиците трябва да могат да тестват дали шаблоните, които биха открили са резултат от колизии или просто случайни образци в шума на информацията.

Група космолози базирани в University College London (UCL), Imperial College London и Perimeter Institute for Theoretical Physics са се заели с този проблем. "Търсенето на всички възможни райони с възможни отпечатъци от колизии в небето е много труден статистически и изчислителен проблем," казва Dr Hiranya Peiris, съ-автор на изследването от UCL Department of Physics and Astronomy. "Но, точно това възбуди любопитството ми."

Групата е провела симулации, как би изглеждало небето със и без космически колизии и развила нов алгоритъм за да определи, кой вариант пасва с информацията на CMB от NASA's Wilkinson Microwave Anisotropy Probe (WMAP). Те поставили първата наблюдателна горна граница на това, колко отпечатъка от колизии между „балони“ би трябвало да има в небето описано от CMB.

Stephen Feeney, PhD студент в UCL, който създал мощния компютърен алгоритъм за търсене на отпечатъци от колизии между „вселените-балони“, и съ-автор на изследването, каза: "Работата представлява възможност за тестване на теория, която е наистина зашеметяваща: че ние съществуваме в обширна мулти-вселена, където други вселени постоянно се появяват/изникват."

Една от многото дилеми, пред които се изправят физиците е, че хората са много добри в намирането на шаблони в информация, която може да е просто съвпадение. Алгоритъмът на групата, обаче е трудно може да се излъже. Той налага много стриктни правила относно това дали информацията пасва в шаблон или е просто случайност.

Dr Daniel Mortlock, съ-автор от Department of Physics в Imperial College London, каза: "Лесно е да се спекулира с интересни шаблони в случайна информация (също като ‚лицето на Марс‘ което, като се види по-отблизо се оказва, че е най-обикновена планина), така че ние отделяме голямо внимание на това, колко е вероятно нещата, които откриваме да се дължат на случайността."

Авторите отбелязват, че тези първи резултати не са достатъчно убедителни за да се потвърди или отхвърли теорията. WMAP, обаче не е последната дума: нова информация в момента идва от сателита Планк на Европейската Космическа Агенция, която трябва да помогне за разрешаването на пъзела.

Източник: ScienceDaily

Може ли хората да усещат магнитното поле на земята?

2011-06-22T23:23:00.001+03:00

ScienceDaily (June 21, 2011) — За мигриращите птици и морските костенурки, способността за усещане на земното магнитно поле е от съществено значение за навигацията при пътешествия на дълги разстояния. За хората обаче е общоприето, че нямат вродено усещане за магнитните полета. Изследване публикувано в сп. Nature Communications тази седмица от факултета по Медицински науки в Университета в Масачузетс показва, че протеин в човешката ретина може да усеща магнитните полета щом се постави в Дрозофила, отваряйки нова област за изследване в човешката сензорна биология.

При много мигриращи животни, свето-чувствителни химични реакции включващи флавопротеин криптохром (flavoprotein cryptochrome (CRY)), се считат, че играят важна роля в способността за усещане на земното магнитно поле. В случая на Дрозофила, предишни изследвания от лабораторията Reppert показват, че протеина криптохром открит в тези мухи, може да функционира като зависим от светлината магнитен сензор.

За да тестват дали човешкия криптохром 2 протеин (hCRY2) има подобни магнитно сензорни свойства, Steven Reppert, MD, Higgins Family Professor по неврология и председател и професор по невробиология, дипломирания студент Lauren Foley, и Robert Gegear, PhD, пост докторален колега в лабораторията Reppert, сега асистент професор по биология и биотехнология в Worcester Polytechnic Institute, са създали трансгенетичен Дрозофила модел, при който липсва естественият криптохром протеин, като вместо това се изявява протеина hCRY2. Използвайки поведенческата система, която преди това е била разработена от групата в Reppert, те са показали, че тези трансгенетични мухи могат да усещат и отговарят на магнитни полета генерирани от електрическа бобина и да правят това по начин зависещ от светлината.
Тези открития демонстрират, че hCRY2 има молекулярната способност да функционира като магнитно сензитивна система и може да отвори пътя към по нататъшно изследване в човешкото магнито-усещане. „Допълнителни изследвания на магнитните усещания в хората на поведенческо ниво, с наблягане на изследванията върху влиянието на магнитно поле върху визуалната функция, биха били много информативни,“ пишат Reppert и колегите му в изследването.

Източник: ScienceDaily

ДНК може да прави разлика между две квантови състояния

2011-06-12T20:00:00.003+03:00

Ново изследване показва, че биологичната молекула - ДНК - може да прави разлика между квантови състояния познати като спин.

ScienceDaily (June 4, 2011) — Важат ли принципите на квантовата механика върху биологичните системи? До сега, споделя проф. Ron Naaman от Химично-Физичния департамент на Института (Факултета по Химия), и биолозите и физиците са считали квантовите системи и биологичните молекули все едно са ябълки и портокали (т.е. напълно различни неща- бел. Eon). Но изследването, което провели заедно с учени от Германия, което е публикувано наскоро в сп. Сайънс, показв, че биологичната молекула – ДНК – може да прави разлики между две квантови състояния познати като спин.

Общоприето е, че квантовите феномени, се случват в екстремно малки системи – единични атоми, например, или много малки молекули. За да ги изследват, учените трябва да охладят материала си до температури приближаващи абсолютната нула. Щом системата надвиши определена температура или големина, квантовите й свойства се сриват, и превес взима „всекидневната“ класическа физика. Naaman: "Биологичните молекули са доста големи, и те работят при температури, които са доста по високи от температурите, при които повечето квантови физични експерименти се провеждат. Човек би очаквал, че квантови феномени като спина, който съществува в две противоположни състояния, да бъде разбъркан в тези молекули – и следователно без значение за тяхното функциониране.“

Но биологичните молекули имат и друго свойство: те са chiral (тип молекула, която няма вътрешна равнина на симетрия и следователно суперналожимо огледално отражение). С други думи, те съществуват или в „десни“ или в „леви“ форми/страни, които не могат да бъдат наложени една на друга. Двойната спирала на ДНК е двойно chiral – едновременно в подредбата на индивидуалните нишки и в посоката на извивка на спиралата. Naaman е знаел от предни изследвания, че някои chiral молекули могат да взаимодействат по различни начини с двата различни спина. Заедно с проф. Zeev Vager от Департамента за Физика и Астрофизика, студента Tal Markus, и проф. Helmut Zacharias и неговата изследователска група от Университета в Мюнстер, Германия, той се е заел да разбере дали ДНК може да покаже спин-селективни свойства.

Изследователите създали само-сглобяващи се единични пластове от ДНК прикрепени към златна основа (субстрат). След това изложили ДНК върху влиянието на групи електрони с двете посоки на спин. И наистина, резултатите на групата надминали очакванията: Биологичните молекули реагирали силно с електрони носещи един от тези спинове, и почти не реагирали с останалите. Колкото по-дълга е била молекулата, толкова по-ефективна е била в избиранетона електрони с желания спин, докато единични нишки и повредени части от ДНК не показали това свойство. Тези открития показват, че сбособността да се избират електрони с определен спин произтича от chiral структурата на ДНК молекулата, която някак „установява избора“ за спина на електрони преминаващи през нея.

Всъщност, казва Naaman, ДНК се оказва супер „спин филтър“, и откритията на групата могат да имат връзка и със биомедицинските изследвания и в областтана спинотрониката. В по-нататъшни изследвания например, като се има предвид, че ДНК само понася вреда от спинове сочещи в една посока, тогава излагането й може да бъде ограничено и медицинските устройства да се създадат според това свойство. От друга страна, ДНК и други биологични молекули могат да станат централна точка на нов тип спинотронни устройства, които ще работят по-скоро върху спина на частиците, отколкото електричния заряд, както е сега.

Източник: ScienceDaily

Свободно плаващите планети може би са по-често срещани от звездите

2011-05-31T00:33:00.002+03:00

Тази рисунка илюстрира планета подобна на Юпитер - сама в тъмнината на космоса, свободно плаваща без звезда. Астрономите наскоро откриха доказателство за 10 такива самотни светове, за които се смята, че са "изхвърлени" или изтласкани от развиващите се слънчеви системи. (Credit: NASA/JPL-Caltech)

ScienceDaily (May 18, 2011) — Астрономи, включително и член на групата, спонсориран от НАСА, са открили нов клас планети с размера на Юпитер блуждаещи самотни светове най-вероятно са били изтласкани от развиващите се планетарни системи.

Откритието е базирано на съвместно Японско-Ново Зеландско изследване, което е сканирално центъра на Млечния Път през 2006 и 2007, разкриващо доказателство за над 10 свободно блуждаещи планети, които имат приблизително маса като тази на Юпитер. Тези изолирани кълба, познати като осиротели планети, са трудни за забелязване, и са били неоткрити до скоро. Новооткритите планети са разположени средно от около 10 000 до 20 000 светлинни години от Земята.

"Въпреки, че свободно блуждаещите планети са били предречени преди време, най-накрая те били открити наскоро, което откритие има големи последствия върху моделите за планетарното формиране и еволюция,“ казва Mario Perez, учен по програмата за екзопланети в централата на НАСА във Вашингтон.

Откритието показва, че има много повече свободно блуждаещи планети с размерите на Юпитер, които не могат да бъдат видяни. Групата изчислява, че те са 2 пъти повече от звездите. В добавка, тези планети се считат, че са най-малко толкова често срещани, колкото планетите, които орбитират звездите. Това ще ни даде бройка от стотици милиарди самотни светове само в нашия Млечен Път.

"Нашето изследване е като преброяване на населението," казва David Bennett - съ-автор на изследването спонсорирано от НАСА и Националната Научна Фондация - от Университета Нотр Дам в Саут Бенд, Индиана. "Ние изследвахме порция от галактиката и възоснова на тези данни, можем да изчислим общите цифри за цялата галактика.“
Изследването, водено от Takahiro Sumi от Университета Осака в Япония, може да се прочете от броя от 19-ти Май на списание Нейчър.

Изследването не е чувствително към планетите, които са по-малки от Юпитер и Сатурн, но теориите предполагат, че планетите с ниски маси, като Земята например, би трябвало да се изтласкват по-често от техните звезди. В резултат на това, счита се, че те биха били по-често срещани отколкото свободно блуждаещите Юпитеро-подобни планети.

Предишни наблюдения са забелязали шепа свободно блуждаещи обекти подобни на планети във купове формиращи звезди, с маси три пъти масата на Юпитер. Но учените подозират, че газообразните тела се формират повече като звезди отколкото като планети. Тези малки, мътни кълба, са наречени кафяви джуджета, растат от колапсиращи топки газ и прах, но нямат масата нужна за възпламеняването на ядрени реакции и да светят. Считано е, че най-малките кафяви джуджета са приблизително с големината на големи планети.

От друга страна, е вероятно някои планети да са били изтласкани от ранните им, турбулентни слънчеви системи, поради близки гравитационни срещи с други планети или звезди. Без да имат звезда около, която да обикалят, тези планети биха се движили през галактиката като нашето слънце и другите звезди, в стабилни орбити около галактичния център. Откритието на 10 свободно плаващи юпитероподобни планети подкрепя ‚изтласкващия‘ сценарийм, въпреки че е възможно и двата механизъма да са в сила.

"Ако свободно плаващите планети се формираха като звезди, бихме очаквали да видим само една или две от тях в нашето наблюдение, вместо 10,“ казва Bennett. „Нашите резултатие предполагат, че планетарните системи често стават нестабилни, и планетите се изхвърлят от техните орбити.“

Наблюденията не могат да отхвърлят възможността, че някои от тези планети може да имат много отдалечени орбити около звезди, но друго изследване индикира, че планети с масата на Юпитер в такива далечни орбити са рядкост.

Наблюдението, Microlensing Observations in Astrophysics (MOA), е наименовано на гиганстката безкрила птица наречена ‚моа‘, която е изчезнала от птичето семейство в Нова Зеландия. 5.9-футов (1.8-метра) телескоп в Mount John University Observatory в Нова Зеландия се използва за регулярно сканиране на изобилието звезди в галактичния център за намирането на т.нар гравитационни микро-ленсващи ефекти (gravitational microlensing events – превеждам го така, защото звучи най-добре – Бел. Eon). Тези ефекти се случват, когато нещо, подобно на звезда или планета, минава пред друга, по-отдалечена звезда. Гравитацията на преминаващото тяло изкривява светлината на задната звезда, като я по-този начин я усилва и я прави по ярка. Големите преминаващи тела, като масивни слънца, ще изкривят светлината на задната звезда до такава степен, че ефекта на яркостта може да трая седмици. Малките плането-подобни тела ще причинят по-малко изкривяване, и яркостта на звездата ще трае само няколко дни или по-малко.

Втора група по микро-ленсване, Optical Gravitational Lensing Experiment (OGLE), е допринесло за откритието използвайки 4.2-футов (1.3 метров) телескоп в Чили. Групата OGLE също е наблюдавала много от същите събития, и техните наблюдения независимо потвърждават анализа на групата MOA.

Jet Propulsion Laboratory, на НАСА в Pasadena,Calif., управлява Програмата за Изследване на Екзопланетите. JPL е дивизия в Калифорнийския Технологичен Институт в Пасадена.

Повече инфо за екзопланетите можете да намерите в програмата за намиране на планети на НАСА в http://planetquest.jpl.nasa.gov.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2011/05/110518131757.htm

Временна пауза

2011-04-11T22:08:00.002+03:00

Здравейте приятели,

Временно не мога да поствам статии в блога си, защото съм доста зает тези месеци. Тези, които ме знаят лично се сещат защо. Обещавам като се поосвободя малко да продължа. В отрочето ни с Боян - xnetbg.com, няма да ви агитирам да влизате, защото се е напълнило с хора, които правят всичко, но не и да използват онова нещо в главата си. Някой ден ще изпобаня 90% от форума и ще се върнем в старите хубави времена.
Освен това съм сигурен, че за мислещите хора, xnetbg.com е само една стъпка по Пътя. Както знаете аз не пиша там (поради разбираеми причини) и само одобрявам, банвам и трия мнения, т.е. администрирам. Както съм казвал и преди - елементарна работа - чистачка.
Засега толкова от мен. Който иска, знае как да се свърже.

Пожелавам ви доста преживявания, развитие и емоции.

Лека и доходна на всички :)

Енигмата на липсващите звезди в Локалната група може би е разрешена

2010-12-01T18:39:00.002+02:00

Физиците имат обяснение за 'липсващите' звезди в локалната група от галактики, включваща Андромеда и нашия Млечен Път (показан горе). (Credit: iStockphoto/Pere Sanz)

ScienceDaily (Nov. 19, 2010) — В локалната група от галактики, която включва също и Андромеда и Млечния Път, има около 100 милиарда звезди. Според калкулациите на астрономите – трябва да има повече. Сега, физици от Университета в Бон и Университета St. Andrews в Шотландия са открили обяснение за тази разлика.

Тяхното изследване ще се появи в предстоящия брой на Monthly Notices of the Royal Astronomical Society.

Нови звезди се раждат постоянно във Вселената – в Млечния Път около 10 бройки за година. От темпа на растеж в миналото, можем общо да изчислим колко населено би трябвало да е пространството. Но проблема, е че резултатите от такива калкулации не пасват на действителните ни наблюдения. "Всъщност трябва да има много повече звезди от това, което виждаме," казва Dr. Jan Pflamm-Altenburg, астрофизик в Argelander-Institut für Astronomie при Университета в Бон.

Така че, къде са тези звезди?

От години, астрономите търсят подходящо обяснение за това разминаване. В сътрудничество с Dr. Carsten Weidner from St. Andrews University, Dr. Pflamm-Altenburg и Professor Dr. Pavel Kroupa, професор по астрофизика в Университета в Бон, може би са намерили решение. Изглежда, че досега степента на раждаемост просто е бил надценен. Но отговора не е толкова прост, колкото звучи. Очевидно, грешката на предположението се случва само в периодни на особено високо производство на звезди.

Причината за това лежи в начина по който астрономите изчисляват степента на раждаемост."За локалната Вселена – т.е. Млечния Път и близките галактики – е сравнително лесно, " обяснява проф. Kroupa. "Тук, ние можем да броим младите звезди една по една, използвайки огромни телескопи."

Проблемът с този метод е, че той работи само в непосредствена близост до нас. Много галактики са толкова далече, че дори и най-добрите телескопи просто пропускат малките им звезди. При късмет, случайно има една голяма звезда из новобранците в космоса. Такава звезда, дори и да не може да се открие като индивидуална звезда, оставя следи в светлината дори и на най-далечните галактики. Бройката на големите звезди следователно определя силата на тази следа.

В непосредствена близост, тези големи звезди се появяват във фиксирана вероятност. Винаги има „едно голямо звездно бебе” с вероятност 300 към 1. Това числово съотношение изглежда, че е универсално. Така, че то е било достатъчно за астрономите да разберат бройката на големите звезди, като това им е позволило да определят броя на новородените звезди просто умножавайки предното число по 300.

Есплозия на населението в космоса

Наскоро обаче, астрономи от Бон, около проф. Kroupa са започнали да се съмняват във фиксираното съотношение. Тяхната хипотеза е, че във времена, когато галактическите люпилни са произвеждали нон-стоп, те са генерирали значително по-висок брой на големи звезди отколкото е нормално. Причината за това, според тази теория, е т.нар. звездна блъсканица. За звезди, които не са единствени деца; те се раждат в групи, като т.нар. звездни купове. При раждане, куповете са винаги с подобен размер – бе значение дали съдържат 100-тина звездни ембриона или 100 000.

Следователно, при времена на голям растеж на раждаемостта, пространството може да е тясно в звездните купове. Астрономите наричат такива галактики, които имат голяма маса „ултра-компактни галактики джуджета,” или UCD-та накратко. В тези, нещата са толкова стегнати, че някои от младите звезди се сливат при формирането си. По този начин, се повявяват много повече масивни звезди отколкото е нормално. Тогава съотношението малки-големи звезди става само 50 към 1. „С други думи, ние сме увеличили доста бройката на новоформираните малки звезди,” обяснява д-р Carsten Weidner.

Изследователите от Бон и St. Andrews сега са коригирали степента на раждания според предвижданията на теорията за звездната навалица. С окуражаващ резултат – те всъщност да достигнали бройката на звездите, които могат да се видят днес.

Източник: ScienceDaily

Изненадваща връзка между странни феномени: Принципът на несигурност на Хайзенберг поставя граници на „призрачното взаимодействие от разстояниe"

2010-11-28T09:09:00.004+02:00

Ново изследване показва, че квантовата не-локалност, която Айнщайн нарекъл "призрачно действие от разстояние", всъщност е ограничена от принципът на несигурност на Хайзенберг. (Credit: iStockphoto)

ScienceDaily (Nov. 19, 2010) — Изследователи са разкрили фундаментална връзка между две определящи свойства в квантовата физика. Резултатът е разгласен като драматичен пробив в базовото ни разбиране на квантовата механика и предоставя нови улики на изследователите за разбирането на основите на квантовата теория. Резултата се отнася до въпроса защо квантовото поведение е така странно – а не повече от това.

Stephanie Wehner от Singapore's Centre for Quantum Technologies и National University of Singapore и Jonathan Oppenheim от United Kingdom's University of Cambridge са публикували работата си в последното издание на списание Science.

Странното поведение на квантовите частици, като атоми, електрони и фотони, е озадачавало учените близо век. Алберт Айнщайн е бил сред тези, които мислели квантовият свят за толкова странен, че най-вероятно квантовата теория би трябвало да е грешна, но експериментите потвърдиха предвижданията на теорията.

Един от странните аспекти на квантовата теория, е че е невъзможно да се знаят определени неща едновременно, също като кинетичната енергия и позицията на дадена частица. Знанието за едно от тези свойства влияе на точността, с която можем да научим за другата. Това е познато като „принципа на несигурност на Хайзенберг”.

Друг странен аспект е квантовият феномен на не-локалността, който произлиза от по-добре познатия феномен на вплитането/свързаността. Когато две квантови частици са свързани, те могат да изпълняват действия, все едно се координират една с друга по начини противоречащи на класическата интуиция за физическо разделени частици.

Преди това, изследователите са третирали не-локалността и несигурността като два отделни феномена. Сега Wehner и Oppenheim показаха, че те са свързани по сложен начин. Още повече, те показват, че тази връзка е количествена и са открили уравнение, което показва, че „количеството” не-локалност е определено от принципа на несигурността.

"Това е изненадваща и може би иронична чудатост," казва Oppenheim, колега от Royal Society University от Department of Applied Mathematics & Theoretical Physics в университета в Кеймбридж. Айнщайн и колегите му са открили не-локалността докато са търсили начин да разклатят основите на принципа на несигурността. "Сега принципа на несигурността изглежда отвръща на удара."

Не-локалността определя колко добре две отдалечени частици могат да координират действията си без да изпращат информация една на друга. Физиците вярват, че дори в квантовата механика, информацията не може да пътува по-бързо от светлината. Обаче, се оказва, че квантовата механика позволява на две частици да се координират много по-добре отколкото е възможно при законите на класическата физика. В действителност, техните действия могат да бъдат координирани по начин, който почти изглежда, че все едно те могат да говорят. Айнщайн е нарекъл този феномен „призрачно взаимодействие от разстояние.”

Квантовата не-локалност обаче, може да бъде по призрачна отколкото всъщност е. Имаме теории, които позволяват отдалечени частици да координират действията си, по-добре отколкото природата позволява, като все пак не позволяват на информацията да пътува по-бързо от светлината. Природата може да бъде по-странна, но изглежда, че не е – квантовата теория изглежда налага някаква допълнителна граница на странността.

"Квантовата теория е доста странна, но не е толкова странна, колкото би могла да бъде. Ние наистина трябва да попитаме себе си, защо квантовата механика е така ограничена? Защо природата не позволява дори по-силна не-локалност?” казва Oppenheim.

Изненадващият резултат според Wehner Oppenheim, е че принципът на несигурността ни дава отговор. Две частици могат да координират действията си само ако нарушат принципа на несигурността, което налага стриктна граница на това, колко силна може да бъде не-локалността.

"Би било страхотно ако можехме по-добре да координираме действията си на големи разстояния, позволявайки ни да разрешим ефективно много задачи свързани с обработка на информация," казва Wehner. "Физиката, обаче би била фундаментално различна. Ако нарушим принципа на несигурността, нямаме представа как би изглеждал нашия свят."

Как изследователите са открили връзка, която е стояла толкова дълго време незабелязана? Преди да влезе в академията, Wehner е работел като ‘наемен компютърен хакер’, и сега работи в квантово информационната теория, докато Oppenheim е физик. Wehner мисли, че прилагането на техники от компютърната наука към законите на теоретичната физика е било ключът към забелязването на връзката. "Мисля, че една от важните идеи беше да се зададе въпросът като кодиращ проблем," казва Wehner. "Традиционното третиране на проблема замъглява погледа и възможността да се види връзката между двете идеи."

Wehner и Oppenheim обработват квантовия феномен така, че той да бъде познат на комппютърен хакер. Те третират не-локалността като резултат от една страна, Алис, създаваща и кодираща информация и втора страна, Боб, получаваща информация от кодирането. Колко добре Алис и Боб ще кодират и получават информация зависи от несигурността. В някои ситуации, те са открили, че трето свойство, познато като „насочване” се появява в цялата картинка.

Wehner и Oppenheim сравняват откритието си като разкриването на това, какво определя, колко лесно два играча могат да победят квантова игра на дъска (шах, табла): дъската има само 2 квадратчета, на които Алис, може да сложи 2 пула с различни цветове: зелен и розов. Тя може да сложи 2 пула с еднакви цветове или различни. Боб трябва да познае, какъв цвят е сложила Алис в първото или второто квадратче. Ако предположението е правилно, Алис и Боб печелят играта. Ясно е, че Алис и Боб биха могли да спечелят играта ако могат да говорят един с друг: Алис просто ще каже на Боб, какви цветове има на двете квадратчета. Но Боб и Алис са разположени толкова далече един от друг, че светлината – и следователно сигналът носещ информация – няма време да преодолее разстоянието между тях по време на играта.

Ако те не могат да говорят, няма да могат постоянно да печелят, но измервайки квантовите частици, те могат да спечелват играта по-често, от която и да е стратегия не разчитаща на квантовата теория. Обаче, принципът на несигурността им пречи да го правят по какъвто и по-добър начин, и определя дори колко често те губят играта.

Откритието носи дълбокия въпрос на какви принципи лежи квантовата физика. Много опити за разбирането на опорите на квантовата физика са се фокусирали върху не-локалността. Wehner мисли, че може да извлечем повече полза от изучаването на детайлите на принципа на несигурността. „Обаче, ние едвам сега одраскваме повърхнотта, разбирайки връзките с несигурността,” казва тя.

Източник: ScienceDaily

Още информация: Квантовата странност на Вселената ограничава сама себе си

Не-локалност

Принципът на несигурност на Хайзенберг

Изследването на Wehner и Oppenheim можете да изтеглите оттук

Екстремна симулация на сливане на черни дупки с маси 100 към 1

2010-11-26T19:31:00.002+02:00

Снимка от клип, показващ изчислените хоризонти на голяма и малка черни дупки малко преди сливането им и последиците от това. Изобразени са осцилациите предизвикани от малката черна дупка, падащи в компаньона й. В този момент на сливане, радиуса на голямата черна дупка нараства с абсорбирането на масата на малката. (Credit: Simulation by Carlos Lousto and Yosef Zlochower; visualization by Hans-Peter Bischof at the Center for Computational Relativity and Gravitation at Rochester Institute of Technology)

ScienceDaily (Nov. 19, 2010) — Учените са симулирали, за първи път, сливането на две черни дупки с големи разлики в размерите, като масата на едната е 100 пъти по-голяма от другата. Това екстремно съотношение на масата 100:1 чупи рекорди в областта на числовата релативност и гравитационната вълнова астрономия.

Досега, проблема при симулирането на сливане на двойка черни дупки с големи разлики в размерите остана неизследван регион.

"Природата не сблъсква черни дупки с еднакви маси," казва Carlos Lousto, сътрудничещ професор по математически науки в Rochester Institute of Technology и член на Center for Computational Relativity and Gravitation. "Те имат съотношение на масите от 1:3, 1:10, 1:100 или дори 1:1 милион. Това ни поставя в по-добра ситуация за симулиране на реалистични астрофизични сценарии и за предсказването какво би трябвало да виждат наблюдателите и какво да гледат.

"Лидерите в тази област вярваха, че разрешаването на проблема със съотношението на масите 1:00 ще отнеме от 5 до 10 години при значителен напредък на изчислителната техника. Смяташе се, че това е технологично невъзможно."

"Тези симулации станаха възможни едновременно поради напредъка в мащабирането и представянето на сравнителните компютърни кодове на хиляди процесори, и напредъка в нашето разбиране на това как да калибрираме условията, които могат да бъдат модифицирани за да се само-адаптират към големите разлиичия в мащабите,” добавя Yosef Zlochower, асистент професор по математически науки и член на центъра.

Статия обявяваща откритията на Lousto и Zlochower беше изпратена за публикация в Physical Review Letters.

Единствената предишна симулация описваща екстремно следване на черни дупки се фокусира върху сценария със съотношение 1:10. Тези техники не можеха да се разширят в по-голям мащаб, обясни Lousto. За да се справят с големите съотношения на масите, той и Zlochower са развили цифрови и аналитични техники базиране на подхода на движещите се пунктури – пробив, създаден с Manuela Campanelli, директор на Center for Computational Relativity and Gravitation, което доведе до първите симулации на черни дупки при суперкомпютрите в 2005.

Гъвкавите техники, които са развили Lousto и Zlochower за този сценарий също важат и за въртяща се двойка черни дупки и за случаи, включващи по малки съотношения на маси. Тези методи са позволили на учените да изучават лимитите на съотношенията на масите за да моделират наблюдателни ефекти.

Lousto и Zlochower са използвали ресурсите на Texas Advanced Computer Center, home to the Ranger supercomputer, за да обработят масивните изчисления. На компютъра, който има 70 000 процесора, му е отнело близо 3 месеца да завърши симулацията описваща най-крайното съотношение на маси на сливащи се черни дупки.

"Тяхната работа тества лимита на способностите ни днес,” казва Campanelli. "Сега имаме инструментите, с които да се справим с нова система.”

Симулации като тази на Lousto и Zlochower ще помогнат на астрономите да засекат сливания на черни дупки с големи различия в големината използвайки бъдещата напреднала LIGO (Laser Interferometer Gravitational-wave Observatory) и космическата сонда LISA (Laser Interferometer Space Antenna). Симулациите на сливания на черни дупки предоставят шаблони на астрономите опитващите се да разпознаят уликите, които оставят тези масивни сблъсъци. Наблюдавайки и измервайки гравитационните вълни създадени, когато черните дупки се обединяват, биха могли да потвърдят ключово предсказание на общата теория на относителността на Айнщайн.

Източник: ScienceDaily

Вътрешен Космос - Юлиана Дончева

2010-11-22T19:45:00.002+02:00

Книгата излезе на пазара.

Желаещите могат да я купят от: пл. Славейков, НАТФИЗ книжарница, книжарница Елрид, и в книжарници Пингвините.

http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=43687

Книгата е 620 стр. и струва 19 лв.

Пространство-времево покривало за скриване на събития

2010-11-22T18:44:00.002+02:00

Тази графика показва как работи "пространство-времевото" скриване. (Credit: Imperial College London)

ScienceDaily (Nov. 16, 2010) — Изследването, проведено от изследователите от Imperial College London, включва нов клас материали наречени метаматериали, които могат бъдат изкуствено инженирани с цел изкривяване на светлинни и звукови вълни. С конвенционалните материали, светлината обикновено пътува в права линия, но при метаматериалите, учените могат да използват голямата гъвкавост, за да създадат слепи петна, които не могат да се засекат. Чрез отразяването на определени части от електромагнитния спектър, един образ може да бъде променен, така че да изглежда все едно е изчезнал.

Преди това, група водена от проф. Sir John Pendry в Imperial College London показа, че метаматериалите могат да се използват за направата на покривало правещи обектите невидими. Сега, група водена от проф. Martin McCall разшири математически идеята на покривалото, което скрива обекти, на такова, което скрива събития.

"Светлината обикновено се забавя като навлиза в материал, но теоретично е възможно да манипулираме светлинните лъчи, така че някои части да се ускорят, а други да се забавят,” казва McCall, от отдела по физика в Imperial College London. Когато светлината е ‘отворена’ по този начин, вместо да се изкривява в пространството, водещата половина на светлината е направена, така че да изостава и да пристига много късно. Резултата е, че за кратък период събитието не е осветено, и избягва засичане.

Подобно пространство-времево покривално може да отвори временен коридор, през който енергия, информация и материя могат да бъдат манипулирани или транспортирани без да се засекат. "Ако има някой, който се движи по коридора, за далечен наблюдател ще изглежда, че сякаш те са се преместили незабавно, създавайки илюзия подобна на транспортера от Стар Трек,” казва McCall. „Така че, теоретично тази личност може да направи нещо, които вие няма как да забележите!”

Докато използването на пространство-времево покривало, което да прави движенията на хората незабележими все още е научна фантастика, съществуват много сериозни приложения относно това ново изследване, което е спонсорирано от Engineering and Physical Sciences Research Council (EPSRC) и Leverhulme Trust. Съ-автора Dr Paul Kinsler е развил идея за проект използващ изработени по поръчка оптични фибри, които биха позволили на изследователите да използват покривалото на събития в обработването на сигнали и изчислителната техника. Даден информационен канал например може да бъде прекъснат за да изпълни приоритетна калкулация в паралелен канал по време на операциятата на скриване. След това, информацията ще бъде достъпна на външни части от веригата, въпреки, че оригиналния канал ще е обработил информацията непрекъснато.

Alberto Favaro, който също работи по проекта обяснява: „Представете си компютърна информация движеща се надолу по канала като магистрала пълна с коли. Искате да имате пешеходец, който да я пресече без да прекъсва трафика. Следователно ще забавите трафика, които още не са стигнали мястото на пресичане, и усилвате скоростта на колите, които вече са преминали тази точка, което всъщност създава празнина, през която да мине пешеходеца. В същото време наблюдател отстрани ще вижда непрекъснат поток от трафик.” Една идея, която е изникнала по време на изчисленията им е била да ускорят предаваната информация без да нарушават законите на относителността. Favaro е разрешил този проблем, като е изработил ‘умен’ материал, чийто свойства варират едновременно в пространството и времето, позволявайки да се формира покривалото.

"Ние сме сигурни, че много други възможности се отварят с представянето на идеята за пространство-времево покривало,” казва McCall, "но тъй като то е само теоретично към момента, имаме още много работа да изчистим детайлите по предложените приложения.”

Метаматериалите са една увеличаваща се област на науката, с много големи области за потенциално приложение, като отбрана, сигурност, медицина, трансфер на данни и изчислителна техника. Много обикновени домакински уреди, които работят използвайки електромагнитни полета могат да се направят да работят по-евтино или да работят с по-високи скорости. Метаматериалите също могат да се използват за контрол над други типове вълни, освен светлинните, като например звукови или водни вълни, като по този начин ще отворят възможности за приложения свързани с бреговите инсталации или дори строежа на сгради, които ще издържат на земетръсните вълни.

Източник: ScienceDaily

Четвърти аромат на неутрино? Експеримент на физици предполага съществуването на нова елементарна частица

2010-11-04T23:24:00.002+02:00

Експериментът MiniBooNE записва неутрино събитие, в това 2002-ро изображение от Fermilab. Пръстена от светлина, регистриран от повече от 1000 сензора в детектора, показва сблъсък на мюон неутрино с атомно ядро.(Credit: Fermilab)

ScienceDaily (Nov. 2, 2010) — Резултатите от високопрофилния експеримент във Fermilab изглежда потвърждават странните 20 годишни открития, които правят дупки в стандартния модел, предполагащи съществуването на нова елементарна частица: четвърти аромат на неутрино.

Новите резултати освен това, описват нарушение на фундаментална симетрия на вселената твърдяща, че частиците антиматерия се държат по същия начин както и двойниците им.

Неутринотата са неутрални елементарни частици родени в радиоактивния разпад на други частици. Познатите „аромати” на неутринотата са неутралните двойници на елентрони и техните по-тежки братовчеди, мюони и тау. Без да има значение оригиналния аромат на неутриното, частиците постоянно подскачат от един тип в друг, като този феномен е познат като „осцилация на аромата на неутриното.”

Електронно неутрино може да стане мюон неутрино, и след това отново да се превърне в електронно неутрино. Учените са вярвали преди, че съществуват три аромата на неутриното. В този Mini Booster Neutrino Experiment, наречен MiniBooNE, изследователите са засекли повече осцилации отколкото биха били възможни ако има само три аромата.

"Тези резултати ни показват, че има или нови частици или нови сили, които преди не сме си представяли,” каза Byron Roe, заслужил професор във Физичния факултет на Мичиганския Университет, и автор на резултатите наскоро публикувани в онлайн изданието на Physical Review Letters.

"Най-простото обяснение включва добавянето на нови неутрино-подобни частици, или стерилни неутринота, които не притежават нормалните слаби взаимодействия."

Трите познати типа неутрино взаимодействат с материята главно чрез слабата ядрена сила, което ги прави трудни за засичане. Хипотезира се, че този четвърти аромат не би взаимодействал чрез слабата сила, което ще го направи още по-труден за намиране.

Съществуването на стерилни неутринота би могло да помогне за обяснението на състава на вселената, каза William Louis, учен от Los Alamos National Laboratory, който е бил докторален студент при Roe's в U-M и участва в MiniBooNE експеримента.

"Физици и астрономи търсят стерилни неутринота, защото те биха обяснили част или дори цялата тъмна материя във вселената," каза Louis. "Стерилните неутринота също биха помогнали да обяснят асиметрията на материята във вселената, или защо вселената главно е направена от материя, отколкото антиматерия."

Експериментът MiniBooNE, представляващ сътрудничество от около 60 изследователи от няколко институции, беше проведен във Fermilab за да провери резултатите от експеримента Liquid Scintillator Neutrino Detector (LSND) в Los Alamos National Laboratory, който започна през 1990. LSND беше първият, който засече повече неутрино осцилации отколкото предрича стандартния модел.

Първоначалните резултати на MiniBooNE преди няколко години, базирани на информацията от неутрино лъча (противоположно на антинеутрино лъча), не подкрепиха резултатите на LSND. Експеримента с LSND беше проведен, използвайки се антинеутрино лъч, макар че, това беше следващата стъпка за MiniBooNE.

Тези нови резултати са базирани на информацията от първите три години от антинеутрино лъча, и те ни дават история различна от по ранните резултати. Информацията от антинеутрино лъча на MiniBooNE подкрепя откритията на LSND. И факта, че експериментите на MiniBooNE произведоха различни резултати за антинеутринота в сравнение с неутринотата доста шашна физиците.

"Факта, че виждаме този ефект в антинеутринотата, и не го виждаме в неутринотата го прави дори по странен,” каза Roe. "Този резултат означава да има много по сериозни добавки към нашия стандартен модел, отколкото мислехме преди това."

Резултата изглежда нарушава "симетрията на еднаквост на заряда" на вселената, който постулира, че законите на физиката важат в еднаква степен за частиците и техните античастици. Нарушения на тази симетрия са били виждане в някои редки разпади, но не с неутринота, каза Roe.

Докато тези резултати са статистически значими и подкрепят откритията на LSND, изследователите отбелязват, че имат нужда от резултати за по-дълъг период от време, или допълнителни експерименти преди физиците да могат да изключат предвижданията на стандартния модел.
Статията е наречена "Излишък на събития в изследване на MiniBooNE за ν̅ μ→ν̅ e осцилации." Ще бъде публикувана в предстоящия брой на Physical Review Letters.

Изследването е спонсорирано от Fermilab, Department of Energy и National Science Foundation.

Източник: Science Daily

Важна ли е формата на Генома, както и съдържанието му?

2010-11-02T19:48:00.004+02:00

Три измерна структура на генома на fission yeast (вид едноклетъчно). (Credit: S. Pombe)

ScienceDaily (Oct. 29, 2010) — Ако има едно нещо, което скорошните постижения в генетиката ни разкриха, е че нашите гени са взаимосвързани, „говорещи” си един на друг през отделни хромозоми и обширните разклонения на ДНК-то. Според изследователите в Wistar Institute, много от тези сложни връзки може да се обяснят в частност с триизмерната структура на целия геном.

ДНК-то на дадена клетка прекарва по-голямата си част от активния живот в заплетена буца от хромозоми, чиито позиции групират свързаните гени близо до един до друг и ги излага на генно-контролиращата машинария на клетката. Тази структура, казват изследователите, не е просто формата на генома, но също и ключ към това как работи той.

Тяхното изследване, публкувано онлайн в списанието Nucleic Acids Research, е първото, което комбинира микроскопията с напредналите техники по геномно редуване (genomic sequencing techniques), позволявайки на изследователите, буквално да видят взаимодействията между гените. Това също е първото изследване определящо триизмерната структура на генома на fission yeast.

Прилагането на тази техника върху човешкия геном, може да предостави на учените и лекарите цяла нова рамка, с която да разберат по добре гените и болесите, споделят изследователите.

"Хората за запознати с X-образните форми на нашите хромозоми по време на деленето на клетката, но те може би не осъзнават, че ДНК-то прекарва сравнително малко време в тази конфигурация,” казва Ken-ichi Noma, Ph.D., асистент професор в Wistar's Gene Expression and Regulation program и главен автор на изследването/статията. "Хромозомите прекарват голяма част от времето си скупчени в тези, не-случайни структури, и аз вярвам, че тези форми отразяват разнообразни ядрени процеси, също като транскрипцията например.”

За да картографират едновременно индивидуалните гени и цялостната структура на генома, Noma и колегите му са комбинирали ново-генерационно ДНА редуване с техника наречена chromosome conformation capture (3C). След това използвали флуоросцентни сонди за да посочат точното местоположение на определени гени чрез микроскоп. С тази информация, изследователите били способни да създадат детайлни триизмерни компютърни модели на yeast генома.

Използвайки новаторски подход, изследователите могат да видят как гените взаимодействат един с друг. Noma и колегите му могат да видят къде са разположени високо-активните гени, или да видят дали гените, които са включени или изключени също са разположени един до друг в триизмерната структура на генома. Общо взето, изследователите от Wistar са изследвали 465 т.нар. генно онтологични групи – групи от гени, които споделят сходна цел в клетката, като структура или метаболизъм.
"Когато хромозомите се съберат, те се нагъват в такива форми, че сближават гени от различни хромозоми един до друг," каза Noma. "Това позициониране позволява на процесите, които диктуват как и кога гените се четат и оперират ефективно върху многобройни гени наведнъж."

Тази структура не е просто случайно химическо привличане в и сред хромозомите – а напротив, това със сигурност е част от нещо по-голямо – а именно, подреждане насочвано от други молекули в клетката, с цел създаване на мега-структура, също като фактори, които промотират генното транскрибиране, свързването им в ДНК-то и допринасянето за крайната структура на генома при сгъването на хромозомите.
"Вярвам, че гледаме към нов начин за визуализиране на генома и движенията на всички разнообразни молекули, които влияят върху генома,” каза Noma.

Според учените от Wistar, техните техники са приложими към човешкия геном, въпреки че генома на fission yeast има само три хромозоми. В действителност, изследователите открили значи на "транскрибиращи фабрики" – купове от свързани гени, които четат, или „транскрибират”, в определени места – за които е предложено, че съществуват при бозайниците.

Това изследване е спонсорирано чрезт National Institutes of Health Director's New Innovator Award.

Съ-автори на това изследване са пост-докторалните изследователи Hideki Tanizawa, Ph.D., Osamu Iwasaki, Ph.D., и Atsunari Tanaka, Ph.D., и асистента Joseph R. Capizzi, като всички са членове на лабораторията Noma. Те са работили в сътрудничество с Priyankara Wickramasinghe, Ph.D., Mihee Lee, Ph.D., и Zhiyan Fu, Ph.D., от Биоинформационния факултет на Wistar.

Бележка на редактора: Тази статия не възнамерява да предоставя медицински съвет, диагноза или лечение.

Източник: ScienceDaily

Мисии за еднопосочна Марсианска колонизация: Предложението би свило разходите драматично, осигурявайки дългосрочен ангажимент

2010-11-02T19:40:00.003+02:00

ScienceDaily (Oct. 20, 2010) — Бихте ли си взели еднопосочен билет до Марс, ако имате шанса да гледате изгрева над вулкана Olympus Mons, или може би да се разходите из обширните равнини на Vastitas Borealis?

Това е въпрос, който кара дори Dirk Schulze-Makuch да се замисли. Професорът от Washington State University, заедно с колегата си Paul Davies, физик и космолог от Arizona State University, привежда доводи за такава еднопосочна пилотна мисия до Марс в статия публикувана този месец в Журнал за Космология.

В статията, "Смело напред: Еднопосочна човешка мисия до Марс," авторите пишат, че технически подходяща, управлявана мисия до Марс и обратно е малко вероятна да се осъществи скоро – до голяма степен заради скъпото предложение, едновременно в контекста на финансови ресурси и политическа воля. И поради големия дял на разходите, които са свързани с осигуряването на безопасното завръщане на екипажа и апарата на земята, те отбелязват, че пилотирана еднопосочна мисия освен, че ще намали разходите няколко пъти, но също така и ще отбележи началото на дългосрочна човешка колонизация на планетата.

Досега Марс е най-обещаващ за поддържана колонозация и развитие, заключават авторите, поради приликите си със Земята в много насоки и, решаващо, притежава умерена повърхностна гравитация, атмосфера, изобилие на вода и въглероден диоксид, заедно с няколко важни минерала. Това е вторият най-близък планетарен съсед на Земята (след Венера) и пътуване до Марс отнема около шест месеца използвайки най-благосклонната опция за изстрелване и настоящата химична ракетна технология.

"Ние очакваме, че изследването на Марс би трябвало да започне и да продължи дълго време, основавайки се само на нашите еднопосочни пътешествия," казва Schulze-Makuch. "Единият от подходите би бил първоначално астронавтите да се изпратят по двойки, на два космически апарата, като всеки един да е с достатъчно доставки, така че да се установи един единствен аванпост на Марс. Еднопосочна човешка мисия до Марс би била първата стъпка в установяването на постоянно човешко присъствие на планетата."

Съзнавайки, че мисията ще бъде с екипаж от доброволци, Schulze-Makuch и Davies отбелязват, че астронавтите просто ще бъдат изоставени на червената планета за благото на науката. За разлика от мисиите Аполо до луната, те предлагат серии от мисии за определен период от време, достатъчни да поддържат дългосрочна колонизация.

"Наистина ще бъде малко по-различно от първите европейски заселници на северноамериканския континент, които напуснали Европа без да очакват да се върнат обратно," каза Davies по отношение на предлаганата еднопосочна марсианска мисия. "Изследователи като Columbus, Frobisher, Scott и Amundsen, въпреки че не са поемали на мисия с цел да останат в мястото, където отиват, са поели голям личен риск за да открият новите земи, съзнавайки че има значителна възможност да бъдат погубени опитвайки."

Авторите предлагат на астронавтите да им бъдат пращани провизии на периодична база от Земята с съдържащи основните нужни неща, но иначе от тях се очаква с течение на времето да увеличат ефективността си по отношение на използването на ресурсите достъпни на Марс. Евентуално, те предполагат, че аванпостът ще постигне само-задоволяване, и след това може да служи като централа за разширена колонизационна програма.

Предлаганият проект би започнал със селекцията на подходящо място за колонията, за предпочитане пещера или някакво подобно естествено укритие, както и наличие на близки ресурси като вода, минерали и др.

"Марс има големи естествени пещери от лава, и някои от тях са разположени на ниска височина в близост до бившия северен океан, което означава, че те биха приютили ледени наслагвания във вътрешността си, подобно на много пещери, които имат лед в себе си на Земята,” казва Schulze-Makuch."Ледените пещери ще са достатъчни за дълъг период от време за да разрешат нуждите от вода и кислород на заселниците. Марс няма озонов слой и няма магнитно поле, затова ледените пещери биха предоставили и защита от йонизиране и ултравиолетова радиация."

Статията предполага, че освен предлаганата „спасителна лодка” в случай на катастрофа на Земята, марсианската колония би предоставила и платформа за по-нататъшни научни изследвания. Астробиолозите са съгласни, че има вероятност Марс да приютява, или някога да е приютявал микробен живот, може би дълбоко под повърхността, и Davies и Schulze-Makuch предполагат, че научна инсталация на Марс следователно би била уникална възможност за изучаването на друго еволюционно минало.

"Марс също крие и богата геологична и астрономическа информация, която е почти недостижима от позицията на Земята, чрез използването на роботизирани сонди,” пишат също авторите. „Постоянно човешко присъствие на Марс би отворило пътя за сравнителна планетология на ниво невъобразимо за предишните поколения… Марсианска база би служила като трамплин за човешко/роботизирано изследване на външната слънчева система и астероидния пояс. И установяването на постоянно международно и разно-културно човешко присъствие на друг свят би имало големи позитивни политически и социални последици на Земята, и би служило като силно обединяваща и възвисяваща основа за цялото човечество.”

Въпреки, че те вярват, че стратегията за колонизиране на Марс с еднопосочни мисии пасва технологично и финансово на нас, Schulze-Makuch и Davies обявяват също, и че такъв проект ще изисква не само голямо международно сътрудничество, но и завръщане на изследователския и поемащ рискове дух от периода на великите открития на Земята. Те пишат, че когато са повдигнали идеята за еднопосочна колонизация на Марс сред научните си колеги, доста от тях проявили интерес към пътешествието.

"Неформални изследвания проведени след лекциите и презентации на конференции, са показали, че много хора имат желание да доброволстват за еднопосочна мисия, породено едновременно от научно любопитство, приключенския дух и съдбата на човечеството,” пишат те.

И да, Schulze-Makuch предложи, че той също би бил готов да тръгне на еднопосочна мисия до Червената Планета. Но се застрахова малко, казвайки че би искал да почака с изстрелването докато всичките му деца порастнат.

Източник: ScienceDaily

Потвърдено - бактерията Yersinia Pestis е причинa за средновековната епидемия „Черната Смърт”

2010-11-02T19:28:00.003+02:00

Показани са петте места на археологически изследвания. Зелените точки показват тези места. Също така са показани и двата вероятни пътя на инфектиране (черните и червени линии) с Черната Смърт. (1347-1353) след Benedictow. (Credit: Besansky et al. Distinct Clones of Yersinia pestis Caused the Black Death. PLoS Pathogens, 2010; 6 (10): e1001134 DOI: 10.1371/journal.ppat.1001134)

ScienceDaily (Oct. 8, 2010) — Последните тестове проведени от антрополозите от университета Johannes Gutenberg, в Mainz (JGU) са доказали, че бактерията Yersinia pestis наистина е била причинният агент зад „Черната смърт”, която е бушувала из Европа в Средните векове.

Причината за епидемията винаги е била противоречива и други патогени често са били обявявани за вероятни причинители, в частност за северните европейски региони. Използвайки анализи на ДНК и протеини от скелети на жертви на чумата, международна група водена от учени от Mainz доказаха, че Yersinia pestis наистина е била причинител на Черната Смърт през 14-ти век и на последващите епидемии, които продължили да избухват из европейския континент през следващите 400 години. Тестовете проведени върху генетичен материал от масови гробове в пет страни също така са идентифицирали най-малко два непознати дотогава типа на Yersinia pestis, които се оказали патогени.

"Нашите открития показват, че чумата е пътувала из Европа най-малко по два канала, които след това поели по свои индивидуални пътища," обяснява д-р Barbara Bramanti от Institute of Anthropology of Mainz University. Разработката, публикувана в списанието с отворен достъп PLoS Pathogens, сега предоставя нужната основа за провеждането на детайлна историческа реконструкция на разпространението на болестта.

От няколко години, Barbara Bramanti изследва главните епидемии, които са бушували из Европа и техните вероятни селективни последици, като част от проект финансиран от German Research Foundation (DFG). От наскоро публикуваната работа научаваме, че 76 човешки скелета са били изследвани от предполагаеми масови гробове за жертви на чумата в Англия, Франция, Германия, Италия и Холандия. Докато други инфекции, като проказата например може да бъде лесно идентифицирана дълго след смъртта по деформираните кости, проблема, който възниква при изследването на жертвите на чумата, се състои във факта, че болестта може да доведе до смърт само за няколко дни и без да остави видими следи.

С малко късмет, ДНК от патогена може все още да е запазена в зъбната пулпа или да има следи от протеини в костите. Дори тогава, засичането им е много трудно, и може да бъде изкривено от вероятно замърсяване. Групата водена от Bramanti е открила резултатите си от анализа на стар генетичен материал, познат като древно ДНК (aDNA): Десет проби от Франция, Англия и Холандия са показали специфичен за Yersinia pestis ген. Тъй като пробите от Парма, Италия и Аусбург, Германия, не са дали резултати, те са били подложени на друг метод познат като имунохромотография (подобно на метода използван при домашните тестове за бременност), и този път групата е имала успех.

След като инфекцията с Yersinia pestis е била потвърдена със сигурност, Stephanie Hänsch и Barbara Bramanti използвали анализ от около 20 маркера за да тестват дали един от познатите типове бактерии "orientalis" или "medievalis" е бил наличен. Но нито един от тези типове не е бил открит. Вместо това, били идентифицирани два непознати типа, които били по-стари и се различавали от модерните патогени открити в Африка, Америка, Близкия Изток и регионите на бившия Съветски Съюз. Един от тези два типа, за които се счита, че са допринесли значително за катастрофалния изход на чумата през 14-ти век, най-вероятно не съществува днес. Другият изглежда, че има прилики с типовете, които наскоро бяха изолирани в Азия.

В реконструкцията си, Hänsch и Bramanti показват пътя на инфекцията, протичащ от първоначалното транспортиране на патогена от Азия към Марсилия през Ноември 1347, през западна Франция към северна и над Англия. Поради факта, че два различни типа Yersinia pestis са били открити в Bergen op Zoom в Холандия, двамата учени вярват, че южните територии на Холандия, не били директно инфектирани от Англия или Франция, а по-скоро от Севера. Това би индикирало друг път на инфекцията, който се простира от Норвегия през Friesland и надолу към Холандия. За да се разкрие пълния път на епидемията са нужни са по-нататъшни изследвания.

"Историята на тази пандемия," заявява Hänsch, "е много по-комплицирана, отколкото си мислехме преди."

Нота на редактора: Тази статия не предоставя медицински съвет, диагноза или лечение.

Източник: ScienceDaily

Изследователи от Penn State поглеждат отвъд Раждането на Вселената

2010-09-23T13:35:00.002+03:00

Фигурата представя разширяващата се вселена. Нашето време сега е разположено на точката 1.8 вдясно от графиката. Според изчисленията на групата на Ashtekar, когато погледнем назад в историята на вселената, ‘времето’ не отива до точката на Големия Взрив, ами отскача към левия клон на графиката, което обяснява свиващата се вселена. (снимка от Penn State)

ScienceDaily (May 16, 2006) — Според общата теория на относителността на Айнщайн, Големия Взрив представлява Началото, грандиозното събитие, което не само материята, но и самото пространство е родено. Докато класическите теории не предлагат обяснение за съществуване преди този момент, група изследователи от Penn State са използвали квантово-гравитационни калкулации за да открият нишки, които водят до едно по-ранно време.

“Общата относителност може да се използва за да се опише Вселената обратно до точка, в която материята става толкова плътна, че уравненията не издържат и пропадат,” казва Abhay Ashtekar, носител на Eberly Family Chair в областта на физиката и директор на Institute for Gravitational Physics and Geometry в Penn State. “Отвъд тази точка, ние трябва да приложим квантови методи, които не били на разположение на Айнщайн.” Чрез комбинирането на квантовата физика и общата относителност, Ashtekar и двама от неговите пост-докторни изследователи, Tomasz Pawlowski и Parmpreet Singh, са успели да разработят модел, който проследява Големия Взрив до смаляваща се Вселена, която има физика подобна на нашата. В изследване публикувано в текущото издание на Physical Review Letters, групата показва, че преди Големия Взрив, е съществувала Вселена, която се е свивала с пространство-времева геометрия, подобна на нашата разширяваща се Вселена.

Под въздействието на гравитационните сили, вселената се свива в себе си, докато достигне точка, в която квантовите характеристики на пространство-времето карат гравитацията да стане отблъскваща сила, а не привличаща. „Използвайки квантовите модификации в космологичните уравнения на Айнщайн показахме, че класическият Голям Взрив всъщност е квантов Скок,” казва Ashtekar. “Ние бяхме толкова изненадани от откритието, че има друга класическа вселена преди Големия Взрив, че повторихме симулациите с различни параметри в продължение на няколко месеца, но открихме, че сценарият с Големия Скок е доста устойчив/здрав.”

По принцип, идеята за друга вселена съществуваща преди Големия Взрив беше предложена преди това, но това е първото математическо описание, което систематично установява съществуването й и извлича характеристиките на пространство-времето в тази вселена.

Изследователският екип използвал ‘loop quantum gravity’, водещ подход при проблема на унифицирането на общата относителност с квантовата физика, който също беше използван за пръв път от Penn State Institute of Gravitational Physics and Geometry. В тази теория, пространство-времевата геометрия има обособена ‘атомна’ структура и познатия континиум е само едно приближение. Тъканта на пространството е буквално изтъкана от едно-пространствени квантови нишки. Близо до Големия Взрив, тази тъкан е бурно разкъсана и в този момент квантовата природа на геометрията става важна. Това прави гравитацията силно отблъскваща сила, което дава възход на Големия Отскок.

"Първоначалната ни работа предполага хомогенен модел на вселената,” казва Ashtekar. "Въпреки това, това ни даде увереност в основните идеи на loop квантовата гравитация. Ще продължим да изчистваме модела за да можем по-добре да илюстрираме вселената, такава каквато я познаваме и за да разберем по-добре свойствата на квантовата гравитация."

Изследването е спонсорирано от National Science Foundation, Alexander von Humboldt Foundation, и от Penn State Eberly College of Science.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2006/05/060515232747.htm

Космолозите предричат статична Вселена след 3 билиона години*

2010-09-21T09:29:00.002+03:00

Млечният път в инфрачервена светлина както изглежда днес. След 3 билиона години, физиците Lawrence Krauss и Robert J. Scherrer предpичат, че живите същества ще възприемат само една „островна вселена” съставена от Млечния път и близките и съседи от Локалната група, които ще плават в непреодолима тъмна празнота. (Credit: E. L. Wright (UCLA), The COBE Project, DIRBE, NASA)

ScienceDaily (May 24, 2007) — Когато холандския астроном Willem de Sitter предложил статична вселена в началото на 1900-те, той е изпреварил времето си с около 3 билиона години.

Сега, физиците Lawrence Krauss от Университета Case Western Reserve и Robert J. Scherrer от Университета Vanderbilt предричат, че след билиони години, информацията, която в момента ни позволява да разберем как вселената се разширява, ще е изчезнала отвъд видимия хоризонт. Това, което остане ще е „островна вселена” направена от Млечния път и съседите й от близката й локална група, които ще са в смазваща тъмна празнота.

Статията на изследователите, "Завръщането на статичната Вселена и краят на космологията,” беше наградена с една от наградите за 2007 от Gravity Research Foundation.

"Физиците от бъдещето ще могат да заключат, тяхната островна вселена не е била вечна, но е малко вероятно, че ще могат да предположат, че началото е било породено от Голям Взрив,” казват изследователите.

Според Krauss, откакто Edwin Hubble с наблюденията си през 1929 показа, че Вселената се разширява, „основите на модерния Голям Взрив” бяха построени възоснова на измервания на космическия микровълнов радиационен фон, остатъчно сияние от формирането на ранната вселена, движението на галактиките надалеч от локалната група и доказателство за изобилие от елементи произведени в примитивната вселена, както и теоретични заключения базирани на Общата теория на относителността на Айнщайн.

Като от история от научно фантастичен роман, физиците започнаха да си представят вселена базирана на „какво ако”. Дълго време след разпадането на слънчевата система, от физиците, които ще произлязат от други планети в други слънчеви системи, ще зависи проумяването и разкриването на мистериите на произхода на системите от гледната точка на техните изолирани вселени доминирани от тъмна енергия.

Но иронията на съществуването на изобилието от тъмна енергия, казват изследователите, е че бъдещите физици няма да имат възможност да измерят присъствието й, поради пустотата/празнината в гравитационната динамика на движещите се галактики.

"Ние живеем в специален момент от еволюцията на Вселената,” казват изследователите, и някакси хумористично добавят: „Единственото време, в което може чрез наблюдения да потвърдим, че живеем в много специален момент от еволюцията на вселената.”

Изследователите обясняват, че модерната космология е построена върху теорията на Айнщайн за общата относителност, което изисква разширяваща се или колапсираща вселена с еднаква плътност на материята. Но също така може да съществуа изолиран регион в иначе изглеждащо статична вселена.

След това дискутират изводите от засичането на космическия микровълнов фон, който предоставя снимки на вселената в ранните й години.

Това лъчение ще се измести към червения спектър – към все по-дълги и по-дълги честоти, и евентуално няма да може да се засече в нашата галактика. Krauss каза, "Буквално няма да имаме начин да засечем лъчението."

Изследователите продължават дискусията, като проследяват един от ранните елементи като хелий и деутерий – произведени в Големия Взрив. Те предричат, че системите, които ни позволяват да засечем първичния деутерий ще се разпокъсат из Вселената и няма да могат да се засекат, докато хелия, който има концентрация около 25% в момента на Големия Взрив, ще стане незабележим, като звездите ще произвеждат все повече и повече в течение на живота си, и този хелий ще замъгли остатъците от ранната Вселена.

"В крайна сметка, Вселената ще изглежда статична," каза Краус. „Всяко доказателство от модерната космология ще изчезне."

Krauss заключи с коментар, в който предложи заключенията си. „Може да се почувстваме самодоволни, затова че можем да засечем доста нещя, за които бъдещите няма как да знаят, но в същото време, това предполага, че в момента се чудим какви важни аспекти от вселената ни липсват. Така че, резултатите ни предполагат един вид ‘космическо унижение’.

Бел. прев. - Оригиналното заглавие е „Cosmologists Predict A Static Universe In 3 Trillion Years”. В англоговорящите държави, числото трилион е 1,000,000,000,000, т.е. 1 милион милиона. В останалите страни и в българския език това съотвества на числото билион.

Източник: ScienceDaily.com

Ново изследване предполага, че законите на физиката варират из Вселената

2010-09-17T10:11:00.002+03:00

Илюстрация на диполярната вариация в константата на фината структура, алфа, из небето, както е видяна от двата телескопа използвани в работата: телескопа Keck в Хавай и ESO Very Large Telescope в Чили. (Credit: Copyright Dr. Julian Berengut, UNSW, 2010)

ScienceDaily (Sep. 9, 2010) — Група от астрофизици в Австралия и Англия са открили доказателство, че законите на физиката са различни в различни части на Вселената.

Групата – от New South Wales, Swinburne University of Technology и University of Cambridge – e публикувалa доклад в списанието Physical Review Letters. Предварителна версия на документа в момента е под преглед.

Докладът обяснява как една от предполагаемите фундаментални константи на природата в крайна сметка изглежда, че не е константна. Вместо това, това ‘магическо число’ познато като константа на фината структура – ‘алфа’ за кратко – изглежда, че варира из вселената.

"След измерването на алфа в около 300 отдалечени галактики, се е показала последователност: това магическо число, което ни показва силата на електромагнетизма, не е еднакво навсякъде, както е тук на Земята, и изглежда, че варира непрекъснато по предпочитана/определена ос из вселената,” каза проф. John Webb от Университета New South Wales.

"Последствията от нашето текущи разбирания за науката са огромни. Ако законите на физиката се окаже, че са просто ‘местни закони’, то тогава наблюдаемата част на вселената e благосклонна към съществуването на живота и човешките същества, докато другите по отдалечени райони, може би изключват възможността за формиране на живот, най-малкото такъв какъвто го познаваме."

"Ако нашите резултати са коректни, очевидно е, че ще имаме нужда от нови физични теории за да ги задоволят.”

Заключенията на изследователите са базирани на нови измервания с Very Large Telescope (VLT) в Чили, заедно с предишни измервания от най-големите оптични телескопи в обсерваторията Keck в Хавай.

Julian King от Университета New South Wales обясни как ги е поразил новият резултат след комбинирането на две серии от измервания. "Телескопите Keck и VLT са в различни полусфери – те гледат в различни посоки във Вселената. Гледайки на север с Keck ние виждаме, осреднена, по малка алфа в отдалечените галактики, но когато гледаме на юг с VLT виждаме по-голяма алфа."

"Вариацията е много малка – около 1 на 100 000 – из наблюдаемата вселена, но е възможно да се получат доста по-големи вариации отвъд наблюдаемия хоризонт,” каза King.

Откритието ще принуди учените да преосмислят разбирането си за законите на Вселената. „Константата на фината структира и други фундаментални константи, заемат централно място в теориите на физината. Ако те наистина варират, ще имаме нужда от по-добра и по-дълбока теория," каза д-р Michael Murphy от Swinburne University.

"Тъй като ‘варираща константа’ ще разтърси нашето разбиране за света, извънредните твърдения изискват извънредни доказателства. А това, което открихме, без съмнение е извънредно."

"Това е един от най-големите въпроси на модерната наука – дали законите на физиката са еднакви навсякъде във вселената и през цялата й история? Ние сме решени да отговорим на този въпрос по един или друг начин."

Други изследователни, които участват в изследването са проф. Victor Flambaum и докторанта Matthew Bainbridge от University of New South Wales, и проф. Bob Carswell от University of Cambridge (UK).

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2010/09/100909004112.htm

Илюзията за Осъдителност

2010-08-26T13:00:00.000+03:00

Тази илюзия може да се използва, за да преживявате чудото на неосъдителността. Това, което е есенциално за Универсалното Съзнание. Илюзия съществува като такава, с цел да разберете, че за Вселената е абсолютно невъзможно да бъде сравняваща и от там – осъдителна. Съденето е вулгарната, просташка дейност, присъща по-скоро на егото и ако му позволим да доминира над съзнанието с разюзданата си природа, то се намества на мястото на проникновението и прозорливостта. Както вече казахме, нищо не е грешно и от тази по-висша позиция това може и да звучи като противоречие. Но в стадиите на доминираща емоционалност проблемът възниква от там, че осъдителността поддържа разделението. А да съдиш части от себе си, е първопричината да блокираш на пътя към себе-познанието и себе-признаването. Когато осъждаме, ние затваряме съзнанието си за други варианти на изражение, ние ги отричаме на Вездесъщия Аз. Само с изпитването на емоциите на тъга и разрушителност, които съпътстват съденето, ние можем да проумеем, че то определено е нещо, което Космосът не може да толерира.

Обикновено, когато другите ви съдят, можете да изпитвате тези чувства най-дълбоко, защото нищо не боли толкова, колкото когато някой ви съди. Съденето ранява, когато тези, които ви съдят не са прави, но боли още по-силно, когато са прави. Защото вече обяснихме за силата на истината. Хората са манипулирани и програмирани посредством обществени и морални догми да не я обичат. И когато чуят истината, тя ги пробожда като отровна стрела. Трябва да изпитате съденето само веднъж, за да разберете, че то не може да е продукт на истинската, универсална любов и състрадание.

Със сътворяването на този илюзорен свят, ние сме създали и общества, в които осъдителността не само, че е приемана и толерирана, но е и някак очаквана. Съвсем естествено е за нас да изразяваме мнението си за нещо, независимо дали е валидно, подходящо или въобще необходимо. Дори е измислена цяла съдебна система, която инвалидно наричаме „право“, и която е изградена около идеята, че някой има правото да ви осъди, че сте „виновен” или „невинен” за нещо!

От позицията на сегашното си ниво на относително съзнание, за повечето хора е трудно да видят, че всъщност никой никога не е виновен и следователно всички са изконно невинни от универсална гледна точка. „Виновен“ и „невинен“ са само определения, с които фалшивият морализъм си служи според това, какво обществото или колективното съзнание е приело за правилно или добро и кое за лошо.

По закона за причините и следствията, зад всичко „лошо“ се крие причина. Понякога хората се държат по един или друг начин, защото са обусловени от средата, в която са родени или обитават. Тя ги моделира и извайва като глина в това, което са, особено, ако са слабоволеви. Никой не е абсолютно зъл, защото няма такова нещо като абсолютно зло и абсолютно добро. Те са едно и също нещо, различни аспекти на персонификацията Аз, които Универсалното Съзнание избира да изживява.

Страхът и вината са най-големият враг на човека. Това, което го държи закотвен в жалките му осъдителни шаблони. Той сравнява, съди, мери, коментира, оценява според своето мерило, което не е универсално и поради това е несъвършено да бъде мяра за каквото и да е. Везната на човека е твърде ръждива, за да е валидна.

Без его не можем да съществуваме. То е изключително необходимо, защото е един вид посредник между нас и Висшия Аз. Борбата с него е илюзия. Едно нормално его просто служи на Висшия ни аспект да се персонифицира като човек. Неговата функция е да получава инструкции от душата и да ги трансформира във физическия свят. В своето нормално състояние егото не съди. Сравняването и съденето се появяват само, ако то доминира над нас, а не духът. Защото от ограничената си позиция „персоната“ не вижда целостта на всичко. Следователно това може да е и полезна индикация за това кои енергии ни доминират и контролират. Ако позволим на егото да царува, ние доброволно му отдаваме силата, която по право принадлежи на духа. Когато разширим съзнанието си до степен да интегрираме по-висшите си аспекти, можем да видим егото в неговата реална перспектива.

Полезността на егото идва от способността му да ни отделя като личност от останалия свят. Способността му да ни персонифицира. Тези, които обаче не съумеят да осъзнаят този процес на идентификация, често се оказват като сюнгери, попиващи всичко от всички и обкръжаващата ги среда. Техните аури биват замърсявани много лесно и за тях става много трудно да мислят и действат самостоятелно. И тенденциозността им да поемат мисъл-формите на съответната група, обществено или колективно съзнание, става доминираща. А мнозинството от тези колективни, подсъзнателни мисъл-форми са центрирани главно във физическо оцеляване, търсене на сигурност, конкуренция, алчност, страх и самозащита.

С установяването на своето лично пространство като уникален индивид, персона, вие помагате на Висшия си аспект да поеме юздата на вашето съществуване. Това може да ви помогне да разсъждавате самостоятелно и решавате кое от информацията на колективното съзнание е полезно за вас и кое не.

От гледна точка на по-висше съзнание, никой не е съден и осъждан за нищо, той просто е наблюдаван какво върши и как неговите дела рефлектират върху цялата материя на съществуването му. Концепцията за наказанието явно въобще не е адекватна, щом затворите не са институции, които произвеждат ангели, а точно обратното, вкоравяват и дехуманизират още повече „провинилите“ се. Те са по-скоро фабрики, които бълват насилници и комплексари на конвейр. Неинтегрираният емоционален интелект е обсебен да съди и наказва, защото от своето ниво не вижда целостта на нещата. Това, че всичко е Едно. Ако виждаше, не би искал да съди и наказва сам себе си. То е все едно, като се спънеш и си удариш палеца на крака, после нарочно да ритнеш повторно, за да се нараниш още повече. Естествено, в общество, което не се вижда като цяло, тази концепция е немислима и затова само индивидуално, чрез изживяване на контрастите в полярната схема, сами можем да се научим да разбираме илюзиите, за да ги дефинираме като шаблони и програми и така да ги накараме да изчезнат.

Съденето не е същото като наблюдението. Наблюдението е гледане и виждане на това, което е, без да взимаме участие. А съденето е заключаване, че нещо друго трябва да бъде обратно на това, което е наблюдавано. Или вече имаме сравняване и канализирана емоция. Наблюдателят е просто свидетел. Съденето прави заключения. Добавя „понеже“ и „трябва“ към простотата на фактите.

Арбитрирането, осъждането игнорира смисъла на това Кой Сте есенциално. То ви слага илюзорни етикети, които са далеч от истинската ви духовна същност: „арогантен“, „лош“, „перверзен“, „престъпен“, „глупав“, „неграмотен“... и още и още, речникът е безкраен. Не, вие не сте всички тези профанизирани човешки илюзии, вие сте проект в прогрес. И като такъв, сте в постоянна трансформация и никога не сте завършен. Да се очаква от вас да бъдете съвършен в изражението си на човек, е абсурдно лицемерие и всъщност, който го очаква, е също толкова несъвършен, колкото вас. Презумпцията, че има право да ви съди, преди да е опознал себе си и собствените си психологически проблеми, говори за това, че той също е проект в прогрес. Нещо, което не може да е съвършено. Някак се получава парадокс, че несъвършеният съди несъвършения. Или казано по библейски – несъвършеният хвърля камъни по друг несъвършен.

Да се опитвате да станете идеални е насилие. Не можете да станете идеални. Можете само да бъдете такива, (ако капитулирате суетата, претенциите и желанията си) но щом сте тук и сега, значи този процес на самоосъзнаване е все още в действие. Докато духът не е завършил целия цикъл, той е просто гъсеница, която чака да стане пеперуда. Не, не да стане! Той е бил пеперуда, дори когато е бил гъсеница, бил е пеперуда, дори когато е бил само ДНК. Това е, което убягва на неинтегрираното съзнание. Гъсеницата не става пеперуда, тя може само да бъде това, което вече е – пеперуда. Проект в прогрес, един от чиито стадии е гъсеницата.

Помислете, вие никога не сте същият от момент в момент. Предната минута сте били един, а сега сте друг. Това е доказателство, че вашият прогрес не спира. И няма значение кой сте бил в предишния момент, а по-скоро кой избирате да бъдете сега и в следващия миг. Във всеки момент вие се раждате отново. И така е с всички ни. Каквото важи за вас, важи и за другите. Позволете си свободата да правите грешки, колкото незначителни или ужасни да изглеждат те. Позволете същото и на другите. Като пак направим уговорката, че това не са ‘грешки’, а просто изживявания, които Висшият Аз изпитва чрез Вас – ‘грешки’, от които той има нужда, за да се себе-познае.

Ние сме свикнали да реагираме реактивно и шаблонно за нещата, които категорично отказваме да погледнем по-дълбоко. Хитлер е обичайният, банален пример. Той бил изтребил не-знам-си-колко милиона евреи. Сам, той? Не, разбира се, че не. Самата идея е убила всички тези хора. Хитлер не е избивал лично милиони (едва ли и един човек), а други човешки същества са правили това, приемайки (попивайки като сюнгер) идеите на Хитлер за своя кауза и избирайки сами какво и кои да бъдат в следващия момент. Армията на една държава е съставена от доброволни убийци, които се връщат психически и физически осакатени от огнища на военни конфликти и вият като примадони из медиите, как войната ги била белязала и увредила. Интересно, когато ставаш платен войник, не мислиш ли, че един ден може да се наложи да бъдеш мобилизиран в конфликтна зона, където е много вероятно или да бъдеш ранен или убит, или да причиниш същите неща на други човешки същества. Ти сам избираш кой си и защо правиш нещо.

Както казах и по-рано, не е важно какво правиш, а Кой си и Защо го правиш. Какви са мотивите ти. Когато се израсне над емоционалното ниво на съзнание и се видят нещата като част от Цялото, се осъзнава колко безсмислено е да се съди; да съдиш себе си и да съдиш останалите за техния свободен избор. Излишно е да казвам, че малцина успяват да се преборят с това съмнително развлечение – да критикуват и осъждат. Повечето смятат някак естествено и в реда на нещата да онанират с лайняното си мнение, независимо дали някой им го иска или не. Те страдат от илюзията, че непременно са длъжни да сложат нещата в ред. Понеже сами, с инвалидния си морализъм, са се залепили за собственото си, очевидно несъвършенство. Всеки път, когато понечите да изкажете мнение, си задайте въпроса: „Кой се нуждае от моето гледище?“ Откровеният отговор е „Никой!“ Всъщност, никой няма нужда от вашето мнение, от вашата гледна точка, иначе би ви попитал: „Кажи ми, моля те, мнението си за ...“ Вероятно е доста депресиращо, когато осъзнаете, че светът не би се разпаднал без вашето съждение и оценка. Ако липсата на мнение от ваша страна не обръща света наопаки, значи и налагането на мнение не може да въдвори ред. Това е някак смаляващо. И тогава настъпва просветлението: „Защо бих изказал мнение, защо бих критикувал друго изражение на Универсалното съзнание? За да го коригирам?“ Не, всъщност ти критикуваш себе си и само себе си, защото не се обичаш и не се харесваш... А това може да бъде само, защото не се познаваш. Всяка критика към нещо или някого е твоят уникален избор на самоопределение. Есенциално, критикувайки, ти не коригираш нищо, ти просто избираш Кой да бъдеш. Твоята критика променя и моделира само материята на твоето собствено изражение.

В мига, в който капитулираш това илюзорно „право“ да съдиш, започваш да виждаш хармонията и ставаш център на тази хармония. Експанзията на съзнанието нараства драматично и се получава самопознание на едно друго, трансцедентално ниво, в което се осъзнава само-сътворението. Това, че сам си се сътворил и че този процес на само-сътворение никога не спира. Принципно, ти не можеш да бъдеш грешка. Затова и не можеш да коригираш части от себе си. Океанът не съди капките си за това, че се разбиват на брега или че избират да се превърнат в облак или в дъжд...

Вътрешен Космос - 3

2010-08-16T16:26:00.001+03:00

Откъси от главата: "Аз правя" и "случва ми се" (или... пусни си фиша!)

„Какво правиш?“, „Аз правя“ са основни роботни клишета от ежедневния фолклор. Колко от вас обаче осъзнават, че за да кажеш „аз върша“ нещо, по дефиниция означава да си самоосъзнат за действията си. Или по-просто казано, трябва да има съзнателно желание, последвано от воля, която да упражниш. Тази типична поведенческа матрица трябва да бъдe разглеждана винаги от перспективата на самоосъзнатост на конкретния индивид. В правенето на нещо и в неосъзнатата му имитация – случването, действат специфични космически закони – за свободния избор, за привличането и отблъскването и за причините и следствието. 99% от случаите, в които човек употребява израза „аз правя“, всъщност той не върши никакво действие, а просто мечтае или желае. Пожелателното мислене не е действие. Защото на повечето хора всичко им се случва, без да имат контрол над самото действие. То е като да те вали дъждът. Нямаш никакъв контрол над него, просто ти се случва.

Когато животът ти е напълно контролиран от външни събития и импулси, ти НЕ извършваш съзнателно действие, на теб нещата явно ти се случват. В дефинирането и осъзнаването на това, се корени човешкото щастие. Масово хората са неудовлетворени и нещастни от живота си, точно, защото той им се случва. И колкото могат да контролират природните явления, толкова контрол имат и над собствения си живот. Практиката показва, че не парите или социалния статус, а самоосъзнаването и вътрешният покой те правят щастлив. Това става, когато имаш верния ключ към дадената ключалка. Може да имаш връзка с хиляда ключа, но ако не могат да отключат единствената врата, която е пред теб, те са просто ненужна ръжда. Именно в това се крие заблудата, че парите или социалният статус могат да те направят щaстлив. Доволен, богат, може би. Но не и щастлив. Нещата, за които човек се бъхта и има амбиция, не могат да носят щастие. Защото щастието не се постига. То е вътрешно състояние, което се осъзнава, едва когато разбереш какво е. Това, което постигаш, трябва да „съвпада“ с плана на Висшия ти аспект за твоята инкарнация, твоят собствен план за живота ти тук и сега, твоето ‘моджо’, както е модерно да се нарича. Така, че докато не си осъзнат, не можеш да изпитваш относително стабилни емоции и чувства, характерни за по-висшия тип емоционалност. Онези, които не могат да мутират като вируси. И докато това не стане, можеш само да се залъгваш, че „ти правиш“ каквото и да било или че въобще можеш да си щастлив.

Още в зората на детството на човек му се внушава, че той трябва да постига неща. Че животът е амбиция, искане, поставяне и постигане на цели. Не, че е ясно какво точно, но всички искат да постигнат нещо в живота си, като под „нещо“ в повечето случаи се разбира пари и власт. Всеки има някаква представа за това, какво иска да бъде. И желанието да бъдеш нещо, по дефолт игнорира най-важното, това, което вече си. Ако не знаеш какво си, а искаш да бъдеш нещо друго, това драматично редуцира потенциала ти и те дехуманизира. В този смисъл искането да бъдеш нещо, те поставя винаги в конкуренция с другите. А конкуренцията е вид мутация, която те отклонява от щастието, защото засилва илюзията за разделение и те анимира постоянно да се сравняваш с останалите, какво те имат и какво те постигат и според това кроиш, планираш и калкулираш как да коригираш собствения си живот, за да имаш на всяка цена повече от тях. Това е идиотско.

Всеки от нас има някакви мечти – големи , малки, невъзможни. Но всеки постоянно иска нещо. Всяка мечта може да бъде постигната, дори и невъзможната, ако разбираме как работи Вселената. Въпросът е, че щом веднъж сте разбрали как действа всичко, трябва да започнете съзнателен живот. Онзи, в който нещата не се случват, а вие ги случвате. Късметът е просто още една дума от безгръбначния речник, с която хората обясняват успеха, на онези които не харесват или на които завиждат. Простият човек вярва в късмета, умният – в причините и следствията. И това трябва да се разбере от тези, които искат да постигат каквото са фиксирали като цел.

Трябва да познавате свободния избор, за да можете да го прилагате. Всеки избира сам какво да харесва или да не харесва, за какво да мечтае и какво иска да постигне. Избрал си, имаш това право, никой не може да ти го отнеме. И вече е фиксирано в съзнанието ти като цел. Тоест, зададен е електрически импулс. Принципът за свободния избор обаче не стига само до тук, той се простира чак до финала. До самото постигане на целта ще ви се налага да упражнявате свободния си избор да правите нещо, а понякога и да не правите нещо. Неправенето също е избор! Избираш да НЕ правиш! Просто е, но не се осъзнава от много хора. В случая бездействието е (неосъзнато) действие, но масово хората смятат бездействието за липса на избор, а за някои то дори е безрисковият вариант. В мига, в който започнете да правите уговорки с Космоса, нещата започват да ви се случват и самоконтролът е изгубен. Дъждът започва да вали и вие не можете да го контролирате. Страхът и съмнението еманират съответните вибрации, които привличат подобни енергии (закон за привличане и отблъскване плюс закон за вибрациите). Ако си трайкам в черупката, няма никакъв риск за нищо... Да, обаче така и шансът за постигане на нещо драматично намалява, но кой да го осъзнае! Любимата ми фраза от безгръбначния епос е: „Нямам друг избор...“ Не, инвалид, имаш! Точно това е ключът на щастието и нещастието ти. Зависи коя от двете врати искаш да отключиш и коя роля искаш да играеш. На щастлив и доволен или на жертва и мрънкало. Изборът е твой!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Близките ви постоянно ще изискват да се конформирате, да се подчинявате на някакви фалшиви, общоприети норми. Внимавайте, така наречените ‘близки’ са потенциално и най-сериозните ви препятствия! Висшият Аз ще ви тества най-често именно в семейни ситуации, защото те са лакмус за това дали се развивате духовно. Ако не можете да разградите именно тези шаблони, които са най-чувствителни, Висшият ви аспект няма да ви снабдява с нови изживявания. Уроците се повтарят като развалена латерна, докато не усетите, че се въртите в омагьосан кръг и сякаш дните ви се повтарят, а нищо не се случва. Не се случва точно, защото имате да разграждате стари шаблони. И докато това не стане, нищо ново няма да се появи в живот ви. А ако този живот се окаже недостатъчен да осъзнаете матриците, в които сте самопрограмиран? Няма проблем, вашата инкарнация се оттегля и бива създадена нова, която има надежда да отработи онова, което вие не сте могли. Няма трагедии, няма драми. Има идеален дизайн.

Ако вече сте създали деца, носите отговорност за деянията си, т.е. – финансово и емоционално ги подкрепяте, докато започнат да се справят сами. Ако отговорността да бъдете родител ви дотежава, не забравяйте да се връщате към перспективата, че ситуацията (която сега може да не ви се нрави) е ефектът от вашето съзнателно или несъзнателно решение да ги създадете (закон за причините и следствията). Някои хора се самозаблуждават и опитват да заблудят останалия свят, че има такова нещо като случайно зачатие. Упс, стана грешка! Да, бе, сигурно! Навивай се колкото искаш и си вярвай... Дори при животните има интелигентна умисъл в репродукцията. В смисъл, че телата са интелигентно моделирани сами да се стремят към репродукция. Поне това би трябвало да отличава съзнателния човек от животното. Хомо сапиенсът би трябвало да мисли, когато се репродуцира. Но ако се смятате за по-нисш вид от животните, няма да ви пречим да си вярвате. Размножавайте се „случайно“. Така или иначе в действие е законът за причините и следствията и трябва да си понесете отговорността и последствията, които всяко „случайно“ решение неминуемо носи след себе си. Секс без превантивни средства = мега шанс да се срещнете с детето си след девет месеца! Нищо лошо, разбира се. Но вие искате ли шансът да контролира битието ви или предпочитате сам, съзнателно да взимате решенията за важните неща в живота си? Отговорът на този въпрос по един или друг начин, ще ви даде индикация, на какво интелектуално и емоционално ниво се намирате. Дали сте съзнателен творец на собствения си живот или сте зелена еуглена, която разчита на случайността да дирижира ключовите събития в живота ѝ... Дали сте нарцис, който чака да го навали дъжда, за да може да съществува, или сте градинарят, който грижовно полива семето, което е посял с любов!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Разбира се, всички поведенчески матрици са твърде обобщени и има милиони специфични нюанси за всеки индивидуален живот. Всяка съдба е уникална, защото всеки човек е предназначен да бъде уникален, но, по един или друг начин, постепенно уникалният индивид решава, че иска да прилича на всички останали, да има същия болезнено скучен живот, да има същата кола, същата къща, същите дрехи и което е най-тъжно – същите принципи, вкусове и морални скрупули... Всъщност не той решава, а му се случва, защото е анимиран от обществения конформизъм. И в общи линии затова наричаме определен тип на поведение шаблон или матрица, защото упорито се повтаря при болшинството от хората. Предполагам, поради тази причина, за повечето от вас ще е доста трудно да погледнат отвъд персоната на вестоносеца (мен) и се концентрират върху съобщението... А то не е да не раждате деца или да мразите семействата си и близките си... Акцентът на посланието е, всъщност, да правите това, което сърцето диктува, не разумът. Но да го правите съзнателно.

Често чувам хората да казват: „Оставих се на сърцето да ме води вместо разума и сгреших“. Не! Точно това е коректната концепция. Сърцето ви води само нататък, където ви чакат тези емоции и изпитания, които сами искате да изпитате. И дори да ви е довело до трудно изпитание, от една по-всеобхватна позиция това не е грешка, а ценен опит, който ви развива духовно и нещо, което може би сами сте избрали. Ако слушате разума, вие слагате преградите между себе си и Космоса. Разумът е конформизмът, матрицата; сърцето е духът, истинският вие. Много е важно да се осъзнае това масово недоразумение с разума и клишето да „бъдем разумни“. Напротив, ще бъдем разумни само, ако слушаме сърцето, защото то е верният водач, то знае най-добре от какво имаме нужда. В мига, в който спрете да чувствате и започнете да калкулирате, духът бива натирен в миша дуппка и ДНК-то взема контрола у вас. А еволюцията бързо залязва зад хоризонта като умореното слънце, защото ѝ е писнало да ви чака и е отишла да се случи другаде...

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

И когато излъчите мисълта: „Ами, ще поживеем и ще видим какво ще стане“, това се излъчва като съзнателна енергийно-материална холограма в по-фините светове и привлича към себе си подобни излъчвания. Казано с прости думи – вие сте в перманентен, невидим диалог с Вселената. Това, че за вас е невидим, не значи, че Вселената не вижда. Напротив. Космосът няма ограниченията на вашето физическо тяло. Затова той възприема израза „Ще почакаме и ще видим“, като свободната ви воля и я интерпретира на вселенски език: „Искам да почакам, да видя какво ще стане!“. Ако постоянно излъчвате това съобщение, Вселената ще ви снабдява неуморно точно с това, защото демонстрирате, че то е вашият свободен избор. „Ще видим, какво ще стане“ – казваш и Космосът ти „отговаря“ – „ОК, щом искаш да гледаш какво става, не е проблем, ще ти осигурявам точно това (гледане и чакане), докато го искаш“. Именно така се получава онова до болка познато ви буксуване в живота. Уж все „вършите“ нещо, уж всеки ден „ходите на работа“, но няма никакви резултати, а само повтаряемост и празнота. Целият ви живот е безсмислено бъхтане, чакане, пожелания и фантазии, които никога не се реализират, защото не употребявате воля и усърдие, за да постигнете нещо.

Много пъти мои близки са се обръщали към мен за помощ или работа. И когато им я предлагам, се отдръпват. Защо? Защото винаги искат аз да поема целия риск за всичко, финансов, емоционален и какъвто въобще има вероятност да съществува. Това не е помощ и не е работа, това е хранене с лъжичка в устата. Ако не си готов да поемеш поне минимален риск, какъв шанс очакваш и най-вече от кого? От бог? Кой беше тоя, че забравѝх?

Ако предварително не сте сигурни в собствените си качества, а донякъде и в успеха си, никога няма да постигнете нищо, защото притегляте към себе си подобни на собствените си негативни енергии. Страх, съмнение да не ви излъжат, да не ви измамят, да не ви ограбят жалките левчета, които още не сте спечелили... Имах такъв много смешен случай (почти виц) с потенциален „бизнес партньор“, който вече калкулираше това, което още не бе спечелил и се почесваше по главата, дали да го рискува или не и дали аз няма да посегна на тази негова виртуална печалба, която все още съществуваше само в главата му. Той предварително се беше заразил с вируса на „дали“. Дали аз ще съм достатъчно коректен партньор и дали няма да го ограбя, дали няма да го излъжа? Дали печалбата сама по себе си е достатъчна? Дали аз няма да спечеля повече? Всичко това, без да беше направил и крачка да си мръдне задника и на йота, да свърши нещо по бизнеса, за който ставаше дума. Малко приличаше на оня, дето се страхува дали ще спечели от лотарията, за която дори не е пуснал фиш... Нали трябва да причиниш нещо, за да се случи, драги! Само със страх и съмнения, нищо няма да стане. Първо трябва да си пуснеш фиша!..

Такъв е механизмът на закона. Трябва да причиниш нещо, за да се случи, а за да го случиш, трябва да привлечеш към себе си коректните енергии... Имайте го предвид всеки път, когато излъчвате дадена мисъл. Каквото мислите, това се връща към вас! Вселената е едно голямо (често доста неприятно) огледало, което ви връща образа, който виждате в него. Ужасно е трудно за социалния робот да живее постоянно с чудовищната концентрация, която е необходима, за да съществуваш съзнателно и в унисон с Космоса. Човек е способен да се концентрира само за кратки моменти, а в останалото време мислите му се реят абсолютно неконтролирано и замърсяват фините нива с егрегори и елементални субстанции. Страх, съмнение, вина, комплекси... Те ви отравят бавно, но сигурно.

Ако нямате смелостта да поемете дори минимален риск, какво очаквате да ви се случи? Успехът не е наистина птичка, която каца на раменете. Това е фолклор. Късметът не е нищо друго, освен добро планиране и оптимизъм, калкулиран риск, вяра в това, за което мечтаете, но и целенасочена употреба на волята и енергията в дадената посока. Нищо не идва, само ако мислите за него, предполагам животът ви вече го е доказал. И ако сте от чакащите да им се случи нещо в живота, предстои ви дълго чакане. Вселената ще ви отвръща точно с тези токсични отговори, които излъчвате като ваше собствено желание.

Вътрешен Космос - 2

2010-08-16T16:17:00.002+03:00

Откъс от главата: Поведенчески матрици

Имам мнение по въпроса

...Вярата е абсолютно безсмислено, емоционално убеждение, неподатливо на корекция или резонно обяснение. Всеки има своите дребнави, жалки вярвания относно почти всяка абсурдност и това е, защото човек е неспособен да знае каквото и да било истински, освен установените факти във видимия свят край него. Презумпцията е предварителна и валидна само докато някой е разбрал, установил нещо; тя е податлива на рационални аргументи и се нуждае от поправка. Във всеки домейн на живота има авторитети, но техните спекулации и предположения не са достатъчни за някакъв окончателен пример за логичност. Логиката, колкото и различна да е за конкретния индивид, е все пак едно от най-висшите качества, което всеки трябва да се стреми да развие. То е синтетичната, индивидуална интуиция на живота, придобита в множеството неговите инкарнации. Онази, която аз наричам вътрешен радар.

Неграмотността относно съществуванието е толкова огромна, че догматичните системи на теологията, спекулативните системи на философията и примитивните, хипотетични теории на науката са масово приети като задоволителни обяснения. Ако това не е достатъчно, можем да прибавим и така популярните напоследък ню-ейдж култове и конспирации, които се взимат от масите твърде сериозно. Всяко невъздържание от спекулации води до недоразумения, понякога дори непоправими недоразумения и ненужни отклонения от пътя ни. Когато спекулираме, предполагаме и си въобразяваме, че можем да направим извод, основан на доминиращата възможност, ние правим фатална грешка. Има безкрайно много идеи, които изглеждат вероятни, но това не ги прави автоматично верни. Ако се опитваме да правим твърди изводи на базата дори на 99% вероятност, ние правим грешка, защото този 1% в крайна сметка може да се окаже верният. Само помислете, колко научни, философски, религиозни, конспиративни и ню-ейдж теории сляпо биват възприемани и доминират в настоящия момент като факти, само защото ни е внушено, че „по всяка вероятност“ нещо е така. Разбира се, ние спекулираме ежедневно и това е естествен начин да търсим отговори, но когато се установим в твърда позиция, с помощта само на спекулации, това води до кристализииране на съзнанието в дадена система или вяра, която е по-всяка вероятност невалидна. И тогава спекулацията става по-скоро препятствие, отколкото инструмент за развиване на интелекта. В този ред на думи, трябва да си позволяваме да спекулираме, но да не разчитаме само на спекулациите като основен източник на информация. И най-вече, винаги да допускаме в сферата на нашето спекулиране нови идеи и теории.

Огромно количество научни „факти“ са основани на теории, които не са проверени лично и няма как да бъдат проверени лично. Квантовата физика например се крепи на крехките рамене на теории за вероятности. Или учените „знаят“, че нещо се случва на квантово ниво, но не могат да отговорят нито КАК точно, а най-вече, ЗАЩО се случва и над тези въпроси – „как“ и „защо“, могат само да теоретизират (разбирай – спекулират). Предположенията и теориите са базирани на някакви основни научни познания, но това не ги прави факт! Теорията е теория, не – факт, колкото и вероятна да ни се струва. Но човек развява теориите като знамената на истината, въобразявайки си, че ако знае дадена теория, той знае фактите. Това е фундаментална грешка, от която индивидът (шофьорът) трябва да се отърве. Опитът да надскочиш собствените си възможности не е възможен. А най-малкото полезен, ако искаш да знаеш факти и да разбулваш нещата, които умишлено са забулени.

Питагор например е забранявал на учениците си дори да задават въпроси по време на първите две години от обучението им в неговата школа. Опитът показва, че много интелигентни хора напълно се провалят да внедрят инак невероятно смелите си идеи в реалния свят. Теории, презумпции, спекулации, това са много хлъзгави пързалки, по които не един академичен и интелектуален ум се е изпързалял.

Вярата е като навика на някои деца да си смучат палеца. Подсъзнателно те винаги страдат от някаква несигурност и комплекс. В мига в който си налапат пръста, всичко е наред. Ако вярваме в нещо, се чувстваме сигурни, ако нямаме вяра, губим почва под краката си. Но вярата не е знание, ако не е продукт на личен експеримент. Вяра без опит е просто бягство от реалността. Хората вярват за свое успокоение. Защото това им дава покой за нещата, за които изпитват отчаяна нужда да знаят. Например за смъртта и дали има „нещо“ след нея. Мисълта е толкова обезпокоителна, че повечето хора напълно я игнорират. Да вярват в някакво съществуване post mortem*, им дава временен покой от тревожните мисли. Предполагам, това е естественото вътрешно убеждение, наследено от космическия ни произод, че животът не може да свършва със смъртта (никой не си дава сметка обаче, че по тази логика животът не може и да започва с раждането). Затова е много лесно хората да бъдат манипулирани и програмирани с религиозни и ню-ейдж доктрини. Заради болезнената им нужда да вярват в нещо. Вярват в зелените човечета, в политиците, в дядо Мраз, в Библията, в какво ли още не... Четенето на книги не е познаване на реалността. То е информация за експеримента на други хора или 90% фантазия. Дори и книгата да съдържа коректна информация, тя е валидна само за автора ѝ. Това не значи, че книгите не са прекрасен инструмент за развиване на интелекта, но просто не са магазин, от който можеш да си купиш факти. След четенето следва трудната част – личният експеримент.

Ако вярваме в нещо написано, то е защото нашите възприятия могат да си го представят, обяснят и сравнят с това, което вече знаем. Или четенето не е нищо друго, освен отражение на нашите собствени способности за възприятие. То не е личен опит и не води до никакви валидни заключения. Можем да повярваме в нещо, само ако можем да си го представим. А представата ни е неимоверно ограничена в сравнение с огромния свят, който не можем да видим и за който нямаме сетива. И затова вярата ни зависи изцяло от това, как възприемаме света. Ако описваме на един слепец зелена поляна с диви цветя и прехвърчащи разноцветни пеперуди, той не би могъл да има никаква реална представа, какво имаме предвид като кажем синя пеперуда например. Как той знае, наистина знае, какво е синьо или какво е пеперуда? Дори най-големият литературен гений да описва с цветущи подробности, слепецът все пак не би могъл да прибави към описанието реален образ, а трябва да се задоволи само с измисления от неговия ограничен ум. Слепецът има свой начин на възприятие, разбира се, но той пък е чужд за нас...

Вътрешен Космос

2010-08-04T19:40:00.006+03:00

Една нова стара книга...

Представяме ви една нова, много стара книга. Тя е написана еони преди авторът ѝ да се роди. Всяка книга, както и тази, виси в пространство-времето като вероятен шаблон. Просто чак сега се осъществява скачавнето, в което като два космически кораба, съзнанието на този автор, се среща с информацията, която може да почерпи...

Той бръкна в много кошери с мед и в много тоалетни с лайна, в които вие нямаше как да бръкнете и мина през огън и вода, за да можете да намерите тук нещо, което би ви вдъхновило, без да се налага сами да се жилите или цапате...

Никой не ви ангажира да правите от тази книга идеология или нова религия. Работейки с текста, нито за миг не сте обвързани с него или автора му по какъвто и да е начин и имате пълната свобода да реагирате както пожелаете. Да харесвате, да не харесвате, да се дразните, да се обиждате. Да играете театрите и драмите, които обикновено сте свикнали да играете.

Тази книга не е написана с нарцистичната цел да харесате автора ѝ. Макар причината да е чисто егоистична, защото той просто флиртува със своите илюзии и фантазии и ги подлага на тест още веднъж, пишейки всичко това. Той сам се оглежда в написаното и от една малко по-различна позиция писането е едно смаляване на този автор и реализирането му като прашинка в необятния Космос.

Този автор е камикадзе и ако искате, чрез тази книга можете да станете свидетели на пубиличното му самоубийство...

СЪДЪРЖАНИЕ:

1. Послание към читателя
2. Проблемът на човека: дух срещу тяло
3. Поведенчески матрици:
- Имам мнение по въпроса!
- Морал
- Навик
- Вина
- Култ към тялото
- Свободният роб
4. Ориентиране в парадигмата на полярностите
5. Религия
6. Гуру културата
7. „Аз правя“ и „Случва ми се“ или... Пусни си фиша!
8. Истина и реалност
9. Космос
10. Материята на космоса
11. Време и пространство
12. Измерения и плътности
13. Петте човешки тела
14. Петте стадии на човешкото съзнание
15. Съзнание
16. Богът – Аз
17. Кой кой е в пъзела
- Извънземни
- Нов световен ред
18. Космически закони
19. Матрицата на 10-те илюзии
20. Неорганизирани мисли (вместо еппилог)

Растенията демонстрират сложна способност за интегриране на информация

2010-06-27T16:33:00.002+03:00

Растенията имат способността да интегрират информация за разположението на храната и конкурентите. Като резултат, те демонстрират уникални поведенчески стратегии за намирането и използването на хранителни вещества от почвата (Credit: Copyright Michele Hogan)

ScienceDaily (June 25, 2010) — Изследователски екип от Университета в Албърта е открил, че стратегията на растенията за добиването на хранителни вещества от почвата е резултат от интегрирането на различни типове информация.

Екологът J.C. Cahill от универтитета казва, че стратегията на растението отразява дневните риск-срещу-награда дилеми, които животните изживяват в тяхното търсене на храна.

Биолозите са установили от доста време, че едно животно използва информацията за местоположението на източника на храна и потенциалните конкуренти за да определи оптимална стратегия за търсене на храна. По нататъшния последващ поведенчески отговор е базиран на това, дали източникът на храна е достатъчно богат за да се приемат рисковете асоциирани със въвличането в конкуренция с други животни.

Cahill е открил растения, които също имат способността да интегрират информация за местоположението на храната и конкурентите. Като резултат, растенията демонстрират уникални поведенчески стратегии за намиране на ресурсите в почвата.

Предишни изследвания показват как растенията променят растежа на корените си във връзка с разположението на храната или с конкурентно растение. Cahill и колегите му сега показват интегриране едновременно на информацията за храната и конкурентите. „Тази способност за интегриране на информация е на ниво на сложност, която никога не е била наблюдавана преди при растенията,” каза Cahill. "Това е нещо, което предполагахме, че се случва само при животните."

Използвайки мини-rhizotron камера, наричана от групата на Cahill „камера на върха на пръчка”, изследователите са сравнили кореновото движение на набелязаните растения по отношение на различни местоположения на хранителни вещества и конкурентни растения.
Корените на едно растения на място, където хранителните вещества били наравно разпределени заели цялата ширина на почвата.

Когато две растения заели едно и също място и хранителните вещества били наравно разпределени, корените спрели да растат настрани един към друг. Имало пълно отделяне/изолация/сегрегация на кореновите системи; растенията избягвали контакта едно с друго. Cahill казва, че по отношение на риска срещу наградата, растенията избягвали едно друго, защото наградите били малки.

Но, когато хранителните вещества били поставени между две растения споделящи едно и също местоположение, кореновите системи и на двете растения порастнали много по-близо едно до друго. Cahill казва, че в този случай наградите били големи, и растенията рискували като увеличили конкуренцията помежду си.

Източник: ScienceDaily

Какво консумира водорода и ацетилена на Титан

2010-06-10T10:29:00.003+03:00

PASADENA, Calif. – Два нови доклада базирани на информация от апарата на НАСА Касини изследват подробно сложната химическа активност на повърхността на луната на Сатурн – Титан. Докато не-биологичната химия предлага едно възможно обяснение, някои учени вярват, че тези химически отпечатъци подкрепят аргумента за съществуването на примитивна, екзотична форма на живот или предшественик на живота на повърхността на Титан. Според една теория предложена от астробиолози, тези отпечатъци са достатъчни за две важни условия, необходими за хипотетичния „метан-базиран живот”.

Едно ключово откритие идва от доклад, в онлайн списанието Icarus, който показва водородни молекули падащи в атмосферата на Титан и изчезващи на повърхността. Друг онлайн доклад в Журнала на Геофизическо Изследване, картографира въглеводородите на повърхността на Титан и вижда липса на ацетилен.

Липсата на ацетилен е важна, защото този химикал би бил най-добрия енергиен източник за метан-базиран живот на Титан, казва Chris McKay, астробиолог в NASA Ames Research Center, Moffett Field, Calif., предлагайки набор от условията необходими за такъв вид живот. Една интерпретация на информацията за ацетилена, е че въглеводородът е бил консумиран като храна. Но McKay казва, че потокът от водород е много по-критичен, защото всички техни предложени механизми включват консумацията на водород.

"Ние предполагаме, че има консумация на водород, защото това е очевидния газ за консумиране на Титан, подобен на начина по който ние консумираме кислород на Земята,” каза McKay. „Ако тези знаци се окажат, че индикират живот, това ще бъде много вълнуващо, защото би представлявало втора форма на живот независима от базирания на водата живот на Земята.”

Засега, метан-базираните форми на живот са само хипотетични. Учените все още не са засекли такава форма на живот никъде, въпреки че има водно-базирани микроби на Земята, които процъфтяват от метан или го произвеждат като остатъчен продукт. На Титан, където температурите са около 90 градуса по Келвин (-290 градуса по Фаренхайт), метан-базираните организми би трябвало да използват субстанция като течност, в която да живеят. Водата е замръзнала на повърхността на Титан и е прекалено студена за да поддържа живота, такъв какъвто го познаваме.

Списъкът на течните кандидати е много къс: течен метан и свързаните с него молекули като етан. Докато течната вода е общоприето считана за необходима за живота, има и доста спекулации публикувани в научната литература, че това не е стриктно изискване.

Новите водородни открития са в съствествие с условията, които биха произвели екзотична, метан-базирана форма на живот, но със сигурност не доказват неговото съществуване, каза Darrell Strobel, ученият от програмата на Cassini базиран в Johns Hopkins University в Baltimore, Md., който е автор на статията за водорода.

Strobel, който изучава горните слоеве на атмосферата на Сатурн и Титан, анализирал информацията от инфрачервения спектрометър на Cassini и йонния и неутрално масов спектрометър. Докладът му описва плътностите от водород в различни части на атмосферата и на повърхността. Предишни модели са предсказали, че водородни молекули, страничен продукт от разделянето на ацетиленовите и метанови молекули в горната атмосфера от страна на ултравиолетовата светлина, би трябвало да е разпределен равномерно из атмосферните пластове.

Strobel открил несъответствие в плътностите на водорода, което води до поток надолу към повърхността с интензивността на около 10 000 трилиона трилиона водородни молекули за секунда. Това е около същата интензивност, с която молекулите избягват от горната атмосфера.

"Това е все едно да си хвърляте сополите в земята (в случая водород) и той да изчезва,” каза Strobel. "Не очаквах този резултат, защото молекулярния водород е много инертен в атмосферата, много лек и способен да се държи във въздуха. Той би трябвало да ‘плава’ в горните слоеве на атмосферата и да избягва в космоса.”

Strobel каза, че не е вероятно водорода да се съхранява в пещера или подземно пространство на Титан. Повърхността на Титан е толкова студена, че е нужен химичен процес с катализатор за да се конвертират водородните молекули и ацетилен обратно в метан, като в крайна смета ще има нетно изпускане на енергия от този процес. Енергийната бариера би могла да се преодолее ако има някакъв непознат минерал, който да действа като катализатор на повърхността на Титан.

Изследването използващо маркиране на водорода, водено от Roger Clark, учен от групата на Cassini базиран в U.S. Geological Survey в Denver, изследва информацията от визуалните и инфрачервени картографиращи спектрометри на Cassini. Учените очакваха взаимодействията на слънцето с химикалите в атмосферата да произведат ацетилен, който да пада и да покрие повърхността на Титан. Но Cassini не засече ацетилен на повърхността.

Освен това, спектрометъра на Cassini е засякъл липсата на воден лед на повърхността на Титан, но доста бензен и друг материал, който явно е органична съставка, която учените все още не могат да идентифицират. Откритията карат учените да вярват, че органичните съставки се носят над водния лед, който съставя основата на Титан заедно с филм от въглеводороди, дебел от няколко милиметра до няколко сантиметра, но най-вероятно много по-дълбок на някои места. Ледът остава покрит дори и като течния метан и етан се носят над повърхността на Титан и запълват езерата и моретата също както течната вода прави на Земята.

"Атмосферата на Титан произвежда на конвейер органични съставки, които валят на повърхността, толкова бързо, че когато потоците метан и етан измиват съставките, ледът бързо се покрива отново с тях,” казва Clark. "Всичко това показва, че Титан е динамично място, където органичната химия се случва сега."

Липсата на ацетилен, който може да се засече, на повърхността на Титан може да има не-биологично обяснение, каза Mark Allen, главен разследващ в групата NASA Astrobiology Institute Titan. Allen е базиран в NASA's Jet Propulsion Laboratory в Pasadena, Calif. Allen каза, че едната възможност, е че слънчевата светлина или космическите лъчи трансформират ацетилена в ледени аерозоли в атмосферата в по сложни молекули, които биха падали на земята без следи от ацетилен.

"Консерватизма на учените предполага, че биологично обяснение би бил последния избор след като се изчерпят всички не-биологични обяснения,” каза Allen. "Имаме доста работа докато отхвърлим всички не-биологични обяснения. Най-вероятно е химичен процес, без биология, да може да обясни тези резултати – например, реакции включващи минерални катализатори."

"Тези нови резултатит са изненадващи и вълнуващи," каза Linda Spilker, учен от проекта Cassini в JPL. "Cassini ще има още доста преминавания покрай Титан, които могат да ни помогнат да разберем какво става на повърхността."

Мисията Cassini-Huygens е съвместен проект на NASA, European Space Agency и Italian Space Agency. JPL, отдел в California Institute of Technology, управлява мисията за NASA's Science Mission Directorate, Washington, D.C. Cassini orbiter беше разработен, развит и сглобен в JPL.

За повече информация за мисията Cassini-Huygens посетете http://www.nasa.gov/cassini и http://saturn.jpl.nasa.gov.

Jia-Rui Cook 818-354-0850
Jet Propulsion Laboratory, Pasadena, Calif.
jia-rui.c.cook@jpl.nasa.gov

Cathy Weselby 650-604-2791
NASA Ames Research Center, Moffett Field, Calif.
cathy.weselby@nasa.gov

2010-190

Източник: http://www.nasa.gov/topics/solarsystem/features/titan20100603.html

Още по темата за извънземния живот:

Възможно ли е животът да оцелее на Марс? Да, казват експертите.

Новината за Титан в Sciencedaily.com

Ровър на НАСА прави открития за миналото на Марс

Not Evil Just Wrong

2010-06-06T21:40:00.005+03:00

Още едно филмче от серията документални - Not Evil Just Wrong. Филмчето е направено от мъж и жена, забравих им имената, ще ги видите в началото на филма изписани.

За какво става дума: Създателите на филма се опитват да оборят бат ви Ал Гор, че всъщност няма глобално затопляне, и че всичко е една голяма научна 'грешка'. Има леки намеци, че това е направено преднамерено с цел някакъв план на глобалния елит, но намекването е съвсем леко, не се дълбае в тази посока, камо ли да се обяснят причините за тази 'грешна' теза на бат ви Гор.

За какво става дума? Ето и главните засегнати теми:

- Нивата на моретата - бат ви Гор казвал във филма си, че нивата на моретата ще се покачат със 7 метра при стопяването на ледените шапки. В тоя филм обаче казват, тва не е вярно, и че такова повишение се случва за период от хилядолетия
- Умирането на белите мечоци - всъщност Ал цели емоционална нотка със споменаването на белите мечки, че видиш ли филмчето се прожектира на повечето деца в училищата на Англия, и цели от малки да им се промиват мозъчетата, че всъщност има глобално затопляне.
- Въщност няма глобално затопляне - има глобално застудяване, дават се няколко примера в подкрепа на тази теза.
- Използването на DDT - пестицид, с който се предотвратява маларията. Този пестицид бил спрян в Африка, защото бил канцерогенен за хората и птиците умирали от това. Странно колко много време се отделя за този проблем, вместо да се задълбае в друга посока.
- Светът с исканията на Гор - общо взето се казва, че ако се действа според Ал, цената на живота ще се увеличи драстично, т.е. ако не се ползват изкопаемите горива (въглища, петрол и т.н.). Не много добре обяснено... Показва се някакво американско семейство, като някаква наднормена майка казва как ако сме били приложили мерките на Гор детето й нямало да има пари да свири в група, защото нямало да има пари... и куп други глезотии, на фона на китара от средните американски щати... текна ми сълзичка. Никакво рационално обяснение защо не трябва да става така. Щяло да им бъде трудно на американците. Ами ще им е трудно, да се научат да действат по друг начин. На африканските дечица също им е трудно. А и те нямат мощни крайслери, които горят бензин като лами.
- Новите възобновяеми технологии - не може ли сме да разчитаме на тях, защото били непостоянни. Ми ще си намерите начин да бъдат постоянни. Много били скъпи, ми ще са скъпи, като ефективността им е малка, ще са скъпи. Ей ви на атомни електроцентрали, ей ви на cold fusion като са скъпи. А и със сигурност ако искахте досега да сте развили КПД-то им на почти 100% и да не са скъпи. Ама не ви отърва нали? ;)
- Анализ на т.нар. графики - хокеен стик - казва се, че са неправилни и базирани на грешни (преправени?) статистически данни.
- Най-горещите години - не са били както казва Гор 1998-2006, ами 30-те години в щатите. Информацията на НАСА, била грешна/неправилно интерпретирана/обработена.
- Емоционални излияния - запазени за накрая както всеки американски документален филм.

Имам чувството, че това са някакви проактивисти на ТЕЦ-овете :))) Общо взето според мен това много им бърка в рахатлъка, затова така реват срещу бат ви Ал. Не че защитавам по някакъв начин Ал, най-вероятно и той също има някакви грешки (преднамерени или не, всеки сам си преценява), но и тези пичове на са цвете за мирисане според мен.

Ал може да не го прави по правилния начин, но и тези пичове не го правят. Няма нищо лошо в това да се заменят старите горива с нови. Имат достатъчно пари за да насочат изследванията си към тези източници на енергия. Положителното на филма на Ал (дори и да е грешен, според създателите на този филм), е че поне може да набие в главите на хората, да не замърсяват природата. Във филма на Гор не се говори за това, но косвено се намеква. Иначе дали Гор е прав или не - аз лично се колебая. Сигурно има и правилни/вярни неща във филма му, има правилни/вярни неща и в този филм, но както вече казах, и двете страни не са много коректни според мен.

Линк към филмчето: Not Evil Just Wrong

Blind Spot & Collapse

2010-03-05T17:02:00.005+02:00

Такааа... сигурно ви е омръзнало от новините, които постоянно пускам, и които смятам че заслужават вниманието ви. Затова, сега ще ви препоръчам два филма, които може да гледате ако ви се сторят интересни. Още отначало да ви кажа, че филмите не са кой знае какво (за мен) тъй като, както повечето от читателите знаят, се занимавам от доста време с тези теми. Никаква кардинално нова информация за мен, но все пак добър разбор на случващото се в момента.

Филмите са Collapse на бат Майкъл Рупърт и Blind Spot - компилация от няколко говорителя. Ето и постерите към тях:

И двата филма се занимават с петрола и т.нар. fossil fuel based economy. Дават се индикации, че петрола свършва и се показват съответните последици от това. Очевидно е, че ставащото засяга почти всеки аспект на живота на хората. Зрителите, които не се се занимавали с тези теми ще останат учудени от това, до каква голяма степен е навлязъл петрола в нашето ежедневие. Оттук следва, че изчерпването на това гориво ще доведе до силни трусове в човешкото общество. Колко силни вече зависи от самите нас и от големите играчи, които са в индустрията.

Нямам дар слово да пиша критика и рецензия на филми, затова ви оставям да ги гледате сами и вие да си направите свои собствени изводи. Ето и линкове към тях:

Collapse (може да се намери в замунда): Ето тук

Blind Spot (може да се намери в SnagFilms.com и да се гледа стрийм): Ето тук

DARPA иска да прецака еволюцията създавайки безсмъртни синтетични организми

2010-02-11T08:11:00.003+02:00

Еволюцията май нещо се е объркала

Popular Science (Feb. 5,2010) by Jeremy Hsu — Мина много време откакто проект на Пентагона от лабораториите на DARPA не беше провокирал отговор от сорта на „Кво’ прави DARPA?!”, но на всички нас ни паднаха ченетата, когато видяхме детайлите на проект познат като BioDesign. DARPA мисли да се отърве от еволюционната безразборност и да направи биологични същества, генетично програмирани да живеят безкрайно и предполага се – доколкото си искат техните господари – хората. И, Wired's Danger Room съобщава, обаче, че ако има неизбежен проблем, при който съществата или ще се побъркат или ще осъзнаят, че те са интелигентни и имат чувства – то тогава ще има планиран само-разруаващ генетичен код, който може да бъде включен/тригърнат.

Без изненада, молекулярните биолози повдигнаха големи възражения. Първо, те казват, че DARPA има грешна идея относно преодоляването на предполагаемата безразборност на еволюцията, и че еволюцията наистина представлява супер-ефективно създаден алгоритъм.

Тогава имаме проблем с гарантирането на безсмъртието на което и да е биологично същество на първо време – само вижте тук и тук, това са едни наистина умни пичове, на които им предстои да открият фонтана на младостта.

DARPA е отделила незначителните $6 милиона от бюджета за следващата година за BioDesign. Но също така ще вкара и $20 милиона за програмата за нова синтетична биология и ще даде $7.5 милиона за ускоряване на анализа и обработката на клетъчните геноми.

Можете да прочетете и за robotic submarine stalkers, lightning harnessing, и cyborg insect spies. Вижте линка по-долу.

Източник: http://www.popsci.com/technology/article/2010-02/darpas-mad-vision-create-kill-switches-inside-immortal-synthetic-organisms

Вселената е 30 пъти по-скапана отколкото се мислеше преди

2010-02-10T09:12:00.006+02:00

Снимка на звездния куп Плеяди. (Credit: iStockphoto/Paul LeFevre)
ScienceDaily (Jan. 27, 2010) — На колите им свършва горивото, на звездите също, а пък галактиките колапсират в черни дупки. Докато това става, Вселената и всичко в нея се скапва. Но какво означава това скапване/западане? Изследователите от Австралийския Национален Университет са открили, че Вселената е 30 пъти по западнала/скапана отколкото се мислеше преди.

Дипломираният студент Chas Egan и д-р Charley Lineweaver от ANU Research School of Astronomy and Astrophysics са изчислили ентропията на Вселената. Учените са изчислили ентропията за да разберат, колко е ефективен е двигателя или колко работа може да се извлече от гориво или колко скапана и неподредена/разхвърляна е дадена система. Използвайки нова информация относно бройката и размерите на черните дупки, те са открили, че Вселената има 30 пъти по-голяма ентропия от предните предположения.

"Ние отчетохме всички фактори, които допринасят за ентропията в наблюдаемата Вселена: звезди, звездна светлина, космическия микровълнов фон. Дори направихме изчисление за ентропията на тъмната материя. Но ентропията на черните дупки е тази, която доминира във Вселената.

Когато използвахме новата информация относно бройката и размерите на супермасивните черни дупки, открихме, че ентропията на Вселената е около 30 пъти по-голяма от предишните калкулации,” каза г-н Egan.

"Обратно на общоприетото мнение, поддържането на всички сложни структури, които виждаме около нас – галактики, звезди, урагани и кенгурута – имат нетен ефект увеличаващ неподредеността и ентропията на Вселената. Но, ако трябва да бъдем честни, тяхното допринасяне е пренебрежимо малко в сравнение с ентропията на супермасивните черни дупки,” добави д-р Lineweaver.

Резултатът на изследователите има важни последствия за земния и извънземния живот. „Вселената е започнала от състояние с ниска ентропия, и в съответствие със втория закон на термодинамиката, ентропията от тогава насам се увеличава,” каза г-н Egan. "Това е важно, защото количеството енергия достъпна за живота във Вселената, включително и извънземния живот, зависи от ентропията на Вселената. Бихме искали да знаем колко енеригя ще е достъпна на живите форми където и да е във Вселената, и къде е тази енергия. Първата стъпка към тази процедура е да се определи ентропията на Вселената. Това направихме ние.”

Д-р Lineweaver каза, че следващата стъпка в изследванията е да се изчислии колко близо сме до максимум ентропията, колко ентропия се продуцира и колко време имаме преди Вселената и целия живот в нея умре в неизбежна смърт.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2010/01/100126104844.htm

Генно инженирана бактерия, която отчита времето

2010-02-06T09:51:00.003+02:00

Избухване на супернова в колония от двойки генетични часовници мигащи в синхрон.(Credit: UCSD)

ScienceDaily (Jan. 24, 2010) — Изследователи в Университета в Калифорния Сан Диего, които миналата година геннно инженираха бактерия, която да отчита времето чрез включването и изключването на флуоросцентни протеини в клетките си, сега са направили още една стъпка към конструирането на прорамируем генетичен сензор. Учените наскоро синхронизирали тези бактериални „генетични часовници” да мигат в унисон и са инженирали бактериални гени, които да променят техните мигащи честоти при промяна на условията в околната среда.

Тяхното последно постижение, детайлизирано в доклад публикуван в броя от 21 Януари на списанието Нейчър, е важна стъпка към създаването на генетични сензори, които в бъдеще могат да предоставят на хората напреднала информация относно температурата, отровите и други потенциални опасни за живота вещества в околната среда чрез мониторинг на промените в честотите на мигане на бактериите.

"Програмирането на живите клетки е една от очертаващите се цели в новото поле на синтетичната биология,” каза Джеф Хейсти, доцент по биология и био-инжениране в UCSD, водещ изследователската група заедно с Лев Цимринг, директор-сътрудник на Института BioCircuits към UCSD.

"Др. Хейсти и колегите са използвали мощни генетични инструменти, подкрепени от десетилетия от детайлно знание касаещо бактериалните процеси, за да създадат система, която изпълнява обещанието на синтетичната биология – да се инженират живи организми, които да посрещнат натиска от социалните нужди,” каза Джеймс Андерсън, който наблюдава отпуснатите суми за изчислителна биология в Националния институт за Общи Медицински Науки на NIH. "Осцилиращата система, която те са инженирали поставя базата за развитие на високо-чувствителни сензори, които могат да имат многобройни приложения в базовите изследвания, биотехнологията и медицината."

"Синхронизирането на часовници и осцилатори в общи линии е бил омайваща тема за физите и приложните математици от векове," казва Цимринг. „Това е започнало с холандския математик и астроном Кристиан Хюйгенс, който е познат със случайното си откритие през 1665г, когато провесил двойка почти идентични часовника с махало (коиото изобретил и патентовал 8 години по-късно) на една и съща дървена дъска.”

"Синхронизацията играе важна роля във физиката и биологията, като начин за само-организиране на крайно регулярно поведение. Феноменът има многобройни приложения в модерната технология, от комуникационните мрежи до GPS. Нашето изследване демонстрира, до колко е присъщо на шумните генни осцилатори да оперират заедно с красива синхроничност и регулярност, веднъж съчетани по специфичен начин."

През последното десетилетие, изследователите са минали пътя от През последните десет години изследователите са преминали от окабеляване генетични превключватели и осцилатори в живите клетки, до изграждане на живи вериги, способни на генерирането ( производството) на модел, шумово оформяне, откриване на гранични линии и преброяване събития. В последната им разработка, изследователите от UCSD са напреднали в един тип бактериална комуникация, в който бактериите обменят малки молекули.

"Знае се, че много видове бактерии комуникират, чрез механизъм познат като quorum sensing, което означава, че разчитат на това малки молекули между тях да породят (тригърнат) различни поведения,” казва Хейсти. „Други бактерии пък могат да прекъснат този комуникационен механизъм чрез деградирането на тези предавателни молекули.”

Вземайки тези комуникационни елементи от различни механизми, Хейсти и неговата група от изследователи – включващи дипломираните студенти по биоинженеринг от UCSD, Тал Данино и Октавио Мондрагон – са разработили и конструирали мрежа в генетичния бактериален модел E. coli с позитивни и негативни фийдбек компоненти за да продуцират колония от синхронизирани часовници.

Хейсти каза, че архитектурата на подобна серия/верига е подобна на предишния генетичен часовник, който е разработка на неговата група. (see: here), но с quorum sensing компоненти позволяващи фазовата информация – тоест, осцилациите между бактериалните клетки – да бъде препредавана.

Изследователите са конструирали устройства за да контролират прецизно размера на бактериалните колонии между две различни скали: микрон, или милионна от милиметъра, и милиметър, или една хилядна от метъра. На микронно ниво, Хейсти казва, че клетките в колониите осцилират синхронно от 50 до 90 минути, период който може да се настрои с точност. Но при по дълги, или милиметрови скали, той отбеляза, че времето за дифузия на сигнала става по-важно, позволявайки на изследователите действително да наблюдават разпространението на сигнала през колонията.

"Използването на quorum sensing е обещаващ подход за усилване на чувствителността и здравината на динамичния отговор към външни сигнали," каза Хейсти. "В природата, синхронизацията обикновено подпомага за стабилизиране на желаното поведение произтичащо от мрежа от вътрешно шумни и нестабилни елементи. Ние мислим, че синхронизираните генетични часовници поставят етапа за използване на микроби като макроскопични биосензори с осцилиращ резултат, или приложения използващи синхронизиран периодичен сигнал при доставката на лекарства.”

Учените са получили спонсориране от Националния Институт за Общи Медицински Науки, който е част от Насионалния Институт за Здраве.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2010/01/100120131157.htm

„Климатгейт” или как изпуши „Глобалното затопляне“

2010-01-20T15:38:00.002+02:00

Ст. н. с. д-р Борис Комитов, stzagora.net

Визитка:

Ст. н. с. Борис Комитов е български геофизик и астроном. Научните му изследвания са в областта на физика на планетните и кометните атмосфери, физика на Слънцето и слънчево-земните връзки. Завършил е Физическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1979 година. Работи в БАН от 1979 година (от 1979 до края на 1990 г в Базовата обсерватория "Юрий Гагарин" към Централната лаборатория за космически изследвания в Стара Загора, а от 1991 година - в Института по астрономия). Автор е на около 70 научни и над 50 научно-популярни статии, както и на 3 книги в областта на физиката на Слънчевата система, Слънце и слънчево-земни връзки „Циклите на Слънцето, климата и цивилизацията”, „Въздействието на слънчевата активност върху климата в миналото и съвмеренността: следствия за България” и др.). Познат е в научните среди и като автор на т. нар. „Хелио-цивилизационната хипотеза”.

През 2008 год. научна публикация на ст. н. с. д-р Борис Комитов бе сред десетте най-четени статии за 2008 год. според класацията на високо рейтинговия в световните научни среди сайт Cambridge Journals Online. Авторът бе в Топ 10 на най-четените учени, публикували в он-лайн изданията на Международния астрономически съюз (International Astronomical Union) за 2008 год. според класацията на Cambridge Journals Online. Публикацията, в съавторство с руския му колега Владимир Кафтан, бе класирана на четвърто място сред стотици други.

На 17 ноември 2009 г. в резултат на хакерска атака срещу сървъра на Отдела за климатични изследвания към Университета на Източна Англия в гр. Норич е изтеглено огромно количество информация (около 160 мегабайта), пазена до този момент в най-дълбока тайна – общо около 4000 документа. От тях 1079 са писма в електронната поща (имейли). От останалите близо 3000 документа значителна част са компютърни програми в оригинален („сорс“) код, написани на езика FORTRAN. Данните са източени от компютър в Турция.

Много скоро след това в сайта на „Real Climat“ – блог на учени-климатолози, поддържащи теорията за антропогенното затопляне, се появява линк към файла „FOIA.ZIP“, съдържащ „хакнатата“ информация с коментар „Чудото се случи!“.

Администраторът е в паника, незабавно изтрива линка и изключва сървъра. Британските климатолози от Норич веднага са уведомени за изтичането на информацията. Още същия ден обаче въпросният линк се появява и в блога „Climate Audit“. Той е поддържан от Стив Мак’Интайр – канадски изследовател, който от няколко години върви по следите на фактите, свързани с „антропогенното глобално затопляне“ и се съмнява в тяхната достоверност. Главният удар започва два дни по-късно от сървър в гр.Томск (Русия, Сибир). Оттам хакнатата информация е изпратена на стотици адреси по целия Интернет. Така започва „Климатгейт“, който е със сигурност един от най-големите скандали в историята на науката.

От анализа на имейлите излиза, че учените от Отдела за климатични изследвания на университета в Норич, ръководен от доктор Фил Джоунс, заедно с колегите си от Центъра за изследване на земните системи към Пенсилванския университет в САЩ начело с проф. Майкъл Ман и други учени от Европа и Северна Америка в продължение на близо 13 години систематично са фалшифицирали представените в различни доклади и научни статии данни и изводи за климата на Земята през последните 2000 години. Целта е била да се представи съвременният относително топъл климат като уникално явление в рамките на посочения период, причинено от човешката дейност. Идеята за това как да се направи манипулацията е на Майкъл Ман. Тя е от края на 90-те години. Той се занимава с дендрохронология, т.е. с реконструкция на климата в миналото чрез изучаване на вариациите в ширините на годишните кръгове на вековни дървета.

Чрез манипулации в математическите процедури за обработка на данните ръководените от Ман специалисти са подменяли истинските данни с нагласени по две основни насоки. Първата от тях е да се прикрият следите за периоди с много топъл климат в прединдустриалната епоха. Преди всичко това се отнася до Средновековния температурен максимум. Това е периодът между 8-ми и 12-ти век – общо около 500 години. Става въпрос за продължителна епоха на много по-топъл климат от съвременния. Температурите в Северното полукълбо са били с около 1 градус по-високи от съвременните. По това време Северният Атлантически океан е бил почти свободен от ледове. Това много е улеснило викингите в морските им експедиции в тази част на света. Около 860-та година те пристигат в Исландия и я колонизират. Само 15 години по-късно отряд викинги под предводителството на Хунбьорн, тръгвайки от Исландия в западна посока, достига до нисък бряг, покрит с буйна тревиста и храстова растителност. Викингите били поразени и много приятно изненадани от гледката. Нарекли новооткритата земя „Зелена страна“ (Грюнланд)- днешната Гренландия. Към новооткритата страна се насочили много скандинавски колонисти. През XII век европейскто население на острова било вече около 12 000 души, т.е. близо два пъти повече, отколкото днес. Към 1200-та година обаче климатът започнал бързо да застудява. Ледниците започнали да настъпват. Животът в Гренландия станал толкова труден, че през 1461 година кралят на Дания и Норвегия решил да евакуира оттам всички европейски заселници. Започнал т.нар. „Малък ледников период“ – много студена епоха, която продължила чак до началото на 18-ти век.

За Средновековния температурен максимум има много факти – от исторически, писмени документи и от наблюдение на редица естествени признаци – годишни кръгове на дърветата, данни за растежа на пещерните образувания, следите от движението на високопланинските ледници в миналото и др. Той много ясно може да бъде проследен по анализа на писмените източници от времето на Първата българска държава и периода на византийското владичество.

В края на 60-те години двама геолози – Дентън и Карлен, изследвайки движението на планинските ледници през последните хилядолетия открили, че Средновековният температурен максимум и Малкият ледников период съвсем не са изолирани събития. Оказало се, че тези явления се повтарят на всеки 2200-2400 години. Събития като Средновековния максимум е имало няколко през последните 11 000 години след последния Велик ледников период, наречен Вюрмски, и винаги те са били последвани от „малки ледникови периоди“! Двадесетина години след откритието на Дентън и Карлен се разбрало и каква е причината за този мощен климатичен цикъл – оказало се, че колебания с подобна продължителност се проявяват и на Слънцето. Това е причината както за значителни промени в нивото на неговата светимост, така и за свързаните с него промени в нивото на лъчението от далечния космос – така наречените галактични космически лъчи. И двата фактора са тясно свързани помежду си и влияят много сериозно върху състоянието на климата на Земята и другите планети от Слънчевата система.

За учените, привърженици на „антропогенното глобално затопляне“ обаче Средновековният температурен максимум е трън в очите. Той е доказателство, че климатът на Земята може да се затопля по причини, които не са свързани с човешката дейност. През Средновековието тя е била несравнимо по-малка по мащаб в сравнение с днес и следователно не би могла да причини топлия климат тогава. Ето защо Майкъл Ман и компания решават, че следите за това събитие трябва да изчезнат от данните за годишните кръгове от дърветата, с които те работят. И започват да публикуват статии и да правят доклади, където представят „коригираните“ си данни. В тях Средновековният максимум не личи, средните температури на Земята са представени като почти постоянна величина от „Рождество Христово“ до около 1850 година, когато те стремително тръгват нагоре. Този сценарий, който всъщност представлява фалшификация на климатичната история на Земята за последните 2000 години, е получил популярното название „Хокеен стик“ заради специфичната форма на графиката на температурите. Въпреки крещящото противоречие с реалните данни точно този модел е възприет като отправна точка в т.нар. Международен панел за промените на климата (IPCC – International Panel of Climate Changes). Той е в основата на вземането на политически решения, свързани с климата в ООН и ЕС.

Прословутата фалшива графика на температурите през вековете с формата на хокеен стик, получила от това и името си (http://www.cse.unsw.edu.au/~lambert/parody/tcs)

А ето на графиката по-долу и правилните данни за температурата от 1 до 1979 година, публикувана в сп. „Нейчър“. От нея ясно се вижда, че затопляне на климата като сегашното е имало и през Средните векове (тъкмо това е скрито в горната графика „Хокеен стик“). А тогава не е съществувало днешното замърсяване на атмосферата с парникови газове. Извод: няма глобално затопляне, причинено от човешката дейност. Нулата е средната температура в наше време:

Втората важна насока на манипулацията е свързана с последните десетина години. Всъщност учените от Норич и Пенсилвания прикриват в своите официално изразени становища пред обществеността и политическия елит факта, че затоплянето на климата е достигнало своя максимум около 1998-2000-та година. През следващите години то е спряло в Северното полукълбо, а в Южното дори има и осезателно захлаждане. Това много добре личи в данните от спътниковите наблюдения, които се провеждат непрекъснато от 1978 годдина насам.

В имейлите до и от Отдела за климатични изследвания към Университета на Източна Англия се съдържат дискусии между Ман и Джоунс и техните сътрудници относно това, как да се обработват климатичните данни от всякакъв род, за да се обоснове твърдението, че съвременното затопляне няма аналог в миналото. Ето например извадка от имейл на Фил Джоунс до адресант в Пенсилвания от 16 ноември 1999 година:

„…Приложих „нейчърския“ трик на Майк (става въпрос за публикувани анализи на Майкъл Ман в статия в списание „Нейчър“ от 1998-а, б.а.) и добавих допълнителни стойности към всички редици от данни за последните 20 години (т.е. след 1980-та), както и трика на Кийт върху данните от 1961-ва насам, за да скрия спада…“

Става въпрос за някои редици данни за годишни кръгове на дървета, от които не личи затопляне, а застудяване на климата в съответните райони след 1960-та година. Резултатите със споменатите два „трика“ са представени от Джоунс в официален доклад до Световната метеорологична организация със седалище в Женева.
Не малка част от кореспонденцията е посветена на това как да се борят с учените-скептици, как да бъдат подменяни или укривани за свободен достъп климатичните данни, как да се прави бойкот на научни списания, които проявяват дори и най-малки резерви към теорията за глобалното затопляне. Доказателства за това, че данните са били подменяни или просто игнорирани при провежданите анализи дават публикуваните в Интернет компютърни програми и съдържащите се в тях коментарни редове.

Скандалът засега се вихри основно в научните среди. В САЩ и Великобритания започнаха разследвания в двете споменати научни звена и водещите изследователи в тях. Д-р Фил Джоунс подаде оставка като ръководител на Отдела за климатични изследвания към Университета в Източна Англия. В не по-добра позиция е и Майкъл Ман от другата страна на океана. Спрягани са също Кийт Брифа (палеоклиматолог, сътрудник на Джоунс) и Реймънд Брадли – сътрудник на Ман. В скандала са забъркани и имената на редица учени от Германия, Великобритания и САЩ. Въпрос на време е обаче той да завърти и „зелени“ политици.

Резултатите и твърденията на Ман и Джоунс, както и съхраняваните в ръководените от тях звена климатични данни са от изключителна важност за Международния климатичен панел IPCC. Може да се каже, че именно „Климатгейт“ е събитието, което торпилира конференцията в Копенхаген.

Колкото и да се стремят да омаловажат този факт учените и политиците „затоплисти“, а поддържаните от тях медии да се опитват да го подминават с мълчание, вече е включен хронометърът за обратно броене за теорията за антропогенното затопляне на климата. Въпрос на време е тя да се сгромоляса. Но не „Климатгейт“ ще е главната причина за това, а реалният ход на климатичните промени – те са по посока на застудяване и причината за това са протичащите в Слънцето процеси. Серията от студени зими през последните години в много части на света (Северна Америка, Южна Африка, Сибир, Китай, Индия, а и очевидното застудяване на климата в Европа от 2007 г. насам) подкопават вярата в „глобалното затопляне.“

Една чудесна с пригледността си графика на Евгений Борисенков ни ориентира в температурните вариации за последните 23 000 години (изгладени данни). Мувингът изважда наяве 2200-2400-годишни цикли. Нулевото ниво е в наше време (по-точно 1940 г.).

Някой би попитал: „Че какво толкова ще се случи, ако климатът стане по-студен? Нали глобалното затопляне, което е по-лошото явление, ще спре?“ Нещата обаче никак не изглеждат розови, нещо повече – това дори е по-тежкият вариант. Защото застудяването на климата означава много неща, за които съвременното общество никак не е подготвено – по-слаби селскостопански реколти и по-високи цени на храните в Европа и Северна Америка, недостиг на електроенергия и високи цени на енергоносителите. И като резултат – рязко спадане на жизнения стандарт в целия западен свят и много мощно задълбочаване на световната икономическа криза, опасно повишаване на градуса на политическото и военно напрежение по света.

Анализът на връзките „климат-общество“ сочат, че всички големи държави и велики цивилизации са загивали точно в периодите на преход от топъл към студен климат поради неспособност да реагират адекватно на промените в околната среда. Тогава те са ставали жертва на продоволствения недоимък, на епидемии и чужди нашественици, с които държавният и военният им апарат не е бил в състояние да се справи.

Преодоляването на проблемите в нашия случай минава през мерки като възстановяване на индустриалното производство, преимуществено развитие на топло- и ядрената енергетика, осигурявване на надежден достъп до нефт и газ, развитие на ядрени технологии от ново поколение, какъвто е управляемият термоядрен синтез, нова политика в областта на науката и образованието с акцент върху естествените и техническите науки, възстановяване на отбранителния потенциал, който адекватно да реагира на новите военно-политически заплахи. На много по-високи изисквания ще трябва да отговарят и службите за борба с бедствията и авариите. Тежката ситуация, в която изпадна по-голямата част на Европа и САЩ в течение на няколко много студени дни през декмври 2009 г. ясно показа до каква степен европейците всъщност не са подготвени за по-студен климат.

Графиката на Дансгаард/Шьонвийзе за средните приземни температури в северното полукълбо през последните 11 хиляди години. С „R“ е отбелязан т.нар. „Римски максимум“ – затоплянето по време на Римската империя (аналог на Модерното глобално затопляне в 2200-2400 годишния цикъл), а с „Н“ – застудяването по време на Великото преселение на народите през IV-VII век.

Съвсем естествен е обаче въпросът как се стигна дотам, една доста многобройна група недобросъвестни учени да манипулира света в продължение на почти 30 години? И какъв мотив са имали да го правят? Очевидно някои среди здраво са им плащали за това и са разпъвали чадър над тях. Факт е, че Ман, Джоунс и хората около тях са имали изключителната привилегия да публикуват в престижни научни списания като „Нейчър“, „Джърнъл ъф джиофизикъл рисърч“ без техните статии, основани на манипулации с данни да бъдат рецензирани. А това е абсолютно задължително в такива случаи. В същото време редколегиите на тези списания се стремят по всякакъв начин да не дават достъп на авторите, които застъпват други позиции, дори и ако в тях има и минимална критика и резерви към „затоплистките“ идеи.

Всичко започва в края на 60-те и началото на 70-те години на 20-и век, когато три групи хора с доста различни интереси се обединяват около една обща кауза. Това е времето, когато космическите изследваниа и знанията за телата в Слънчевата система започват да се развиват изключително бурно. Натрупват се и много факти за влиянието на Слънцето върху различни процеси на Земята. Много изследователи започват да се интересуват и от това как слънчевата активност влияе върху метеорологичните процеси и климата. Космическите изследвания, модерните методи за наблюдение на Слънцето и околоземния космос са на път да дадат големи възможности за това.
Ситуацията обаче не е по вкуса на голяма част от метеоролозите и климатолозите. От чисто професионална ревност те се страхуват, че тяхната научна област ще изгуби своята самостоятелност и ще стане зависима от космическата физика и слънчевата астрономия. Тези техни страхове личат много ясно от различни изказвания на водещи климатолози и метеоролози по това време.

Приблизително по същото време т.нар. „Римски клуб“ започва да развива идеите си за „устойчиво развитие“. Те са свързани с ограничаване на демографския ръст, на икономическия растеж и научно-техническия прогрес, с приоритетно развитие на хуманитарното образование, развитие на нискоефективните технологии за получаване на енергия от т.нар. „възобновяеми източници“ вместо „опасната“ ядрена енергетика и т.н. Всичко това – в името на запазване на природната среда и ресурсите на Земята, но зад него всъщност стои стремеж за увековечаване на статуквото, което облагодетелства тези кръгове. За да се прокарат обаче подобни идеи в обществото е необходима добре аргументирана теория за промените в околната среда, която да акцентира върху вредното въздействие върху нея от разрастващата се човешка дейност. Много важно условие е в тази теория да се наблегне на ролята на човешкия фактор за промените в природната среда, а всички останали фактори и особено външните за Земята да се разглеждат като второстеренни и дори пренебрежими. Голямата цел – съхранението на Земята за идните поколения – допуска всякакви средства, дори и ако въпросната теория пренебрегва важни факти и се прибягва до фалшификации.

В началото на 70-те години хипи-движението на Запад е вече във фаза на упадък. Неговите главни представители търсят ново поле за изява и я намират в специфична политическа форма – „зелените“ движения и „Ню Ейдж“.

И така към 1974-75 година се оформя „троен“ съюз, в който всеки от участниците поема своята роля: от глобалистичния „Римски клуб“ – поръчката и финансовото осигуряване, от Световната метеорологична организация – „подходящата „научна теория“ и борба с конкурентните идеи, а от „зелените“ движения – борбата за каузата с политически средства. Ето и част от хронологията:

През 1974 година политологът Макс Каплан издига идеята за създаване на световно демократично правителство, което да се бори с „антропогенното глобално затопляне“. Интересното в случая е, че точно тогава климатът се намира във фаза на относително и краткосрочно захлаждане.

През 1975 година на свой конгрес Световната метеорологична организация взема решение да се забрани изнасянето на научни доклади, свързани с влиянието на Слънцето върху климата, както и да не се допускат статии в тази област в научните списания, свързани с организацията.

След това започват мерки за ограничаване на достъпа до климатични данни в различни страни по света. В България до 1982-1983 година климатичните данни се събират и издават в специални ежегодници от Главното управление по хидрология и метеорология към БАН. По това време те бяха на разположение на всички организации или частни лица в съответните окръжни хидрометеорологични бюра. След 1983 година издаването на годишниците е прекратено, а впоследствие свободният достъп до данните е практически напълно забранен. Закупуването на данните е възможно само в много ограничени обеми и е на нереалистично високи цени. Ограничението е в сила включително и за научните звена, които са в системата на БАН. Подобно е положението и почти навсякъде по света.

Така, без петна, изглеждаше Слънцето почти през цялата 2009 година. Ниската слънчева активност е характерна за периодите на глобално захлаждане. Снимката е направена от руската орбитална обсерватория „ТЕСИС“.

Втората снимка показва как е изглеждало Слънцето в период на висока активност в предишен период.

През 1998 година двама американски учени – Дъглас Хойт и Кенет Шатън, успяват въз основа на анализ на огромно количество наблюдения (около 480 000 на брой) да възстановят хода на слънчевата активност между 1610 и 1995 година. Всички астрономи и геофизици са единодушни, че новата редица от данни описва много по-точно процесите на Слънцето и особено тези, които влияят най-силно върху Земята. От тяхното изследване много ясно се вижда, че периодът на най-ниска активност през втората половина на XVII век съвпада с последния „малък ледникков период“, а втората половина на ХХ век съответства на свръхвекови слънчев максимум. Въпреки изключително радушния прием сред ползвателите на тази информация (а може би точно поради това), финансирането на проекта на Хойт и Шатън не е продължено за периода след 1995 година.

На тази графика от сайта на „ТЕСИС“ (http://www.tesis.lebedev.ru/) е изобразено дъното на слънчевата активност, достигнато през последните две години. Забележете, че максимумът на активността на радиоизлъчването (червената линия – по вертикалната скала) обикновено достига до 200 х 10-22 W/Hz, с пикове до 300-500 х 10-22 W/Hz, докато в момента е едва около 70 х 10-22 W/Hz. Жълтата хистограма показва изменението на площта на слънчевите петна в условни единици.

И тъкмо когато „затоплистите“ предвкусваха своя триумф в Копенхаген, дойде този „Климатгейт“. За пореден път краката на лъжата се оказаха къси. Това беше новина за обществеността, но за това, че скандалът се „печеше“, работещите по темата изследователи знаеха от няколко години (авторът – от 2007 г).

Сега въпросът е какво ще се случи оттук нататък. Ситуацията е много деликатна. Дотук в „затоплистката“ идея бяха вложени огромни пари и очаквания. Би било много трудно за нейните поддържници да тръгнат назад – освен авторитета на група учени под прицел е и рейтингът на водещи научни списания и международни научни организации. Скандалът е доказателство за много сериозна корупция в международните научни среди. Въпреки че на пръв поглед една група пренебрегвани досега учени взема реванш над друга група, които са били привилегировани, реално скандалът бие по авторитета на цялата наука в очите на обществеността. На тази идея заложиха престижа си отделни политици и цели институции като ООН и ЕС. Сериозно е накърнен престижът на Нобеловата награда за мир, а и на норвежкия парламент, който присъжда тази награда. Отворен беше фондов пазар за търговия с квоти за въглеродни емисии, който сега изпадна в криза!

Природните процеси обаче не следват човешките желания и както винаги досега е ставало, те отново ще бъдат коректив на нашите възгледи и поведение. Това се отнася и до „затоплистите“. Те сигурно ще се опитат на първо време да заемат по-изчаквателна позиция и вероятно ще пожертват няколко свои важни фигури в научните среди като Майкъл Ман, Фил Джоунс и Кийт Брифа, постепенно ще свият и пропагандата си в медиите. И ще се надяват, че поведението на климата ще се обърне отново в тяхна полза. Тъй като не очаквам обаче това да се случи, то по-вероятно е след десетина години сегашните „затоплисти“ да поведат борба срещу „глобалното застудяване“…

P.S.: Неотдавна (декември 2009 г.) руски изследователи от Института за икономически анализ публикуваха своя проверка, озаглавена „Как се прави затопляне. Случаят с Русия“. В нея те показват как Отделът за климатични изследвания в Норич е ползвал само данните от 121 подбрани метеорологични станции на територията на Русия (т.е. 25,4% от всичките 476 станции). Повечето станции са останали извън калкулацията по една много проста причина – данните им като цяло не са показвали очевиден тренд към затопляне през втората половина на ХХ и началото на ХХI век. „Ако в Норич са обработвали климатичните данни и от други части на света като руските данни, то неизбежната корекция на разчета на глобалната температура и нейните изменения в ХХ век може да се окаже доста сериозна“, заключават авторите на анализа.

Взето назаем от: Блога на А. Трандев

8% от човешкия генетичен материал идва от вирус

2010-01-15T13:56:00.004+02:00

Ново изследване показва, че генома на хората и други бозайници съдържа ДНК произхождаща от вмъкването на борнавируси, РНК вируси, чиято репликация и транскрипция се осъществява в ядрата на клетките. (Credit: iStockphoto)

ScienceDaily (Jan. 8, 2010) — Около 8% от човешкия генетичен материал идва от вирус и не принадлежи на нашите предци, според изследователи в Япония и Щатите. Изследването, и придружаващата я статия в News & Views от Тексаския Университет Арлингтън са на проф. Cédric Feschotte, и са публикувани в сп. Нейчър (Nature).

Изследването показва, че геномите на хората и други бозайници съдържа произхождащо от вмъкването на борнавируси (bornaviruses), РНК вируси, чиято репликация и преписване (транскрипция) се осъществява в ядрата. Feschotte е писал по скорошно изследване водено от проф. Keizo Tomonaga в университета в Осака. Feschotte каза, че тази вирусно предавана ДНК може би е причината за мутации и психични разстройства също като шизофренията и проблеми с настроението.

В статията си, Feschotte спекулира относно ролята на такива вирусни добавяния да причиняват мутации с еволюционни и медицински последствия.

Асимилацията на вирусните серии в генома домакин е процес, който се нарича ендо-генизиране (endogenization). Това се случва, когато вирусна ДНК се интегрира в хромозома от репродуктивни клетки и в последствие преминава от родителите на наследниците. Досега, ретровирусите са единствените познати вируси, които генерират такива ендогенни копия в гръбначните организми. Но Feschotte казва, че учените са открили, че не-ретровирусите наречени борна-вируси са били ендогенизирани постоянно в бозайниците през еволюцията.

Борнавируса (BDV) дължи името си на града Борна, Германия, където е избухнала вирусна епидемия през 1885 и повалила конете на кавалерията. BDV инфектира птици и бозайници, включително и хора. Той е уникален защото инфектира само невроните, установявайки упорита инфекция в мозъка на домакина, и целият му жизнен цикъл протича в ядрата на инфектираните клетки. Feschotte казва, че тази интимна връзка между BDV и ядрото на клетката е накарало изследователите да разследват дали борнавирусите може да са оставили запис от минала инфекция под формата на ендогенни елементи. Те изследвали 234 познати еукариотични генома (тези геноми, които са били с напълно копирани серии/последователности) за сериите, които са подобни на тези от BDV. "Изследователите изровили плеяда от ендогенни подобни на борна Н (EBLN) елементи в много разнообразни по вид бозайници,”каза Feschotte.

Учените също са могли да възстановят спонтанни BDV вмъквания в хромозомите на отгледани човешки клетки, които били упорито инфектирани с BVD. На база тази информация, Feschotte предлага, че BDV вмъкванията може би са източник на мутации в мозъчните клетки на инфектираните индивиди.

"Тази информация дава хипотеза, която може да се тества за предполагаемата, но все още противоречива, причинна асоциация на BDV инфекцията с шизофренията и разстройствата на пхисичното състояние," каза Feschotte. Изследването в лабораторията на Feschotte, което до голяма степен се фокусира върху елементи, които може да се разместват, генетичните елементи, които могат да се движат и репликират в геномите на буквално всички живи организми, са представителни за изследването, което тече в UT Arlington, институция от 28 хил. студента, по пътя си да стане национално признат, топ университет.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2010/01/100107103621.htm

Разработени са синтетични червени кръвни клетки

2009-12-22T12:30:00.003+02:00

Биосъвместими синтетични червени кръвни клетки (sRBCs) синтезирани от групата от UCSB, при които обвивката се състои от алтернативни пластове хемоглобин и BSA. (Скала, 5 микрона).

ScienceDaily (Dec. 18, 2009) — Учени от Университета Santa Barbara, в сътрудничество с учени от Университета от Мичиган, са разработили синтетични частици, които наподобяват характеристиките и ключовите функции на естествените червени кръвни клетки, включително мекота, пластичност и способността им да пренасят кислород.

Главната функция на естествените червени кръвни клетки е да пренасят кислород, и синтетичните такива (sRBCs) правят същото доста добре, запазвайки 90% от техния кислородо-свързващ капацитет след седмица. sRBC-тата също така пренасят терапевтични лекарства и добре дистрибутирани контрастни агенти за увеличаване на резолюцията при диагностичното изобразяване.

"Способността за създаване на биометрични приносители за терапевтични и диагностични агенти наистина отваря нова врата във възможностите на пренасянето на лекарства и подобни приложения,” отбеляза химичния инженер Самир Митраготри. „Знаем, че можем да отидем по-напред инженирайки sRBC-тата да пренасят терапевтични агенти, едновременно капсулирани във и на повърхността на sRBC-тата."

Митрагорти, изследователската му група, и техните сътрудници от университета в Мичиган са успели да синтезират частиците чрез създаването на полимерен модел с формата на поничка, покривайки го с до девет пласта хемоглобин и други протеини, и след това премахвайки вътрешния модел.

Произтичащите от това частици имат същия размер и гъвкавост, и могат да пренасят също толкова кислород, колкото естествените червени кръвни клетки. Гъвкавостта, липсваща при „конвенционалните” полимерно базираните биоматериали разработени като приносители за терапевтични и диагностични агенти, дава способността на sRBC-тата да минават през малки канали, по-малки от размера им, като те се разтягат в отговор на потока и след това отново придобиват дисковидната си форма, също както правят естествените им събратя.

В добавка на синтезирането на частици, които имитират формата и свойствата на здравите червени кръвни клетки, описаната техника може също да бъде използвана за развитието на частици, които имитират формата и свойствата на разболели се клетки, също като тези открити в сърповидната анемия и наследствената eliptocytosis. Наличността на такива синтетични разболели се клетки се очаква да доведе до по-голямо разбиране на това как тези и други болести влияят на червените кръвни клетки.

Откритието е описано в текущото издание на Proceedings of the National Academy of Science, и ще бъде публикувано в хартиения вариант на списанието в близко бъдеще. Завършилия студент от UCSB Nishti Doshi е бил водещият автор на доклада; бивия пост-докторален изследовател Alisar Zahr (сега в Медицинското училище на Харвард, Schepens Eye Research Institute), Митраготри и техните сътрудници от Мичиган Srijanani Bhaskar и проф. Joerg Lahann са били съ-автори.

Пандора може би е реална, споделят ловците на планети

2009-12-21T11:08:00.008+02:00

ScienceDaily (Dec. 18, 2009) — В новия блокбастър Аватар, хората посещават обитаемата извънземна луна наречена Пандора. Луни, които могат да приютяват живот като Пандора или горската луна Ендор от Star Wars са главна тема от научната фантастика. С мисията Кеплер на НАСА, която цели да разкрие обекти с големината на Земята, обитаемите луни могат скоро да станат научен факт.

Ако ги открием наблизо, нова научна статия от Смитсонианския астроном Лиса Калтенгър показва, че телескопа James Webb (JWST) ще може да изучава техните атмосфери и да засича атмосферни елементи като въглероден диоксид, кислород и водни пари.
"Ако Пандора съществува, ние можем да я засечем и да изучаваме атмосферата й през следващото десетилетие, " каза Лиса Калтенгър от Харвард-Смитсонианския Център за Астрофизика (CfA).

Досега, търсачите на планети са забелязали стотици обекти с размерите на Юпитер с различни орбити. Газовите гиганти, са лесни за засичане, но не могат да служат като места за живот, поне на такъв какъвто го познаваме. Учените обаче, спекулират върху възможността дали скалисти луни орбитиращи около газовия гигант могат да приютят живот, ако планетата обикаля в обитаемата зона на звездата (региона, който е достатъчно топъл за да поддържа течна вода).

"Всички газови гиганти в нашата система имат скалисти и ледени луни,” каза Калтенгър. "Това повдига възможността, извънземните Юпитери също да имат луни. Някои от тези луни могат да са с размерите на Земята и да могат да поддържат атмосфера."
Кеплер търси планети, които пресичат звездата пред нашия ъгъл на виждане, което създава мини затъмнение и замъглява звездата с малко но достатъчно количество, за да бъде засечено от нашите уреди. Кеплер ще изследва хиляди звезди за да намери няколко такива светове.

Веднъж намерили извънземен Юпитер, астрономите могат да търсят орбитиращи луни или екзолуни. Гравитацията на луната може да дърпа планетата и или да ускори или да забави преминаването й, в зависимост от това дали луната води или следва планетата. Произтичащите вариации в транзитния период ще индикитар съществуването на луна.
Веднъж намерена, следващия очевиден въпрос би бил: Дали има атмосфера? Ако има, тези газове ще абсорбират частица от светлината на звездата, по време на транзитния период, оставяйки малък отпечатък, който ще ни разкрие състава на атмосферата.

Сигнала е най-силен за по-големите светове с горещи, пухкави атмосфери, но луна с размерите на Земята може да бъде изучена, ако условията са добри. Например, луната трябва да бъде достатъчно голяма за да бъде отделена от планетата и за може да се засече при транзита.

Калтенгър изчисли кои условия са най-добри за изследване на атмосферите на извънземните луни. Тя откри, че Алфа Кентавър А, системата описана в Аватар, би бил отлична цел.

"Алфа Кентавър А е ярка, близка звезда, която е много подобна на нашето Слънце, така че това ни дава доста силен сигнал " обясни Калтенгър. "Трябват ви само няколко преминавания за да намерите вода, кислород, въглероден диоксид и метан на луна подобна на Земята, като Пандора например."

"Ако филма Аватар е прав във визията си, ние бихме могли да характеризираме тази луна с JWST в близкото бъдеще," добави тя.

Докато Алфа Кентавър А предлага умопомрачителни възможности, малките, мъждукащи червени джуджета са по-добри цели за лов на обитаеми планети или луни. Обитаемата зона за червено джудже е по-близо до звездата, което увеличава възможностите за транзит.

Астрономите са дискутирали възможността, дали приливното заключване би могло да е проблем за червените джуджета. Планета достатъчно близка до обитаемата зона може да бъде прекалено близо до звездата, така че гравитацията й да забави въртенето на планетата, до момента в който планетата ще е обърната само с едната си страна към звездата. (Същия процес се наблюдава с нашата луна). Едната страна на планетата би била под непрекъсната слънчева светлина, докато другата ще замръзва в постоянна тъмнина.

Екзолуна в обитаемата зона не би трябвало да се изправя през тази дилема. Луната би била приливно заключена към своята планета, не към звездата, и следователно би имала регулярни цикли от ден и нощ също като земята. Атмосферата й би поддържала нормални температури, и флората би имала източник на енергия.

"Извънземните луни орбитиращи гигантски газови планети може би са по-обитаеми отколкото приливно заключени земни планети или супер-земи, " каза Калтенгър. "Със сигурност ще имаме това предвид докато работим към крайната цел – откриване на извънземен живот."

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/12/091217183444.htm

Дали земните океани са направени от извънземен материал?

2009-11-18T08:47:00.004+02:00

Тихия океан. Дали водата идва от покрити с лед астероиди, които може би са достигнали Земята около 100 000 милиона години след раждането на планетите? (Credit: Copyright Michele Hogan)

ScienceDaily (Nov. 11, 2009) — Противно на предишните схващания, атмосферата и океаните може би не са били формирани от парите изпускани от вулканичната дейност в зората на нашата планета. Francis Albarède от Laboratoire des Sciences de la Terre (CNRS / ENS Lyon / Université Claude Bernard) предполага, че водата не е била част от първоначалния инвентар на Земята, а по-скоро произтича от турбуленцията причинена във външната част на Слънчевата система от гигантските планети. Благодарение на това покрити с лед астероиди са достигнали Земята около 100 000 милиона години след ражаднето на планетите. Водата на Земята следователно може да е извънземна, и да е дошла по-късно в акретационната й история, и присъствието й може би е улеснило тектониката на плочите дори преди да се е появил живота. Заключенията върху изследването проведено от Albarède е публикувано на 29 Октомври 2009 в сп. Нейчър.

Космическите агенции получиха съобщението: където има живот, там трябва да има и вода. Преди около 4,5 милиарда години, на Земята е била завещана достатъчно вода за океани, които да формират живот, който да открие благоприятни ниши в моретата и на континентите произтичащи от тектониката на плочите. В сравнение, Луната и Меркурий са сухи, убийствено студени пустини, Марс е изсъхнал много бързо, а повърхността на Венера е изгарящ ад.

Според книгите, океанът и атмосферата били формирани от вулканични газове и Земният интериор е източник на волатилните елементи. Скалите в земната мантия обаче съдържат малко вода (геохимиците изчисляват концентрацията й на 0.002%).

Същото е и при Марс и Венера. Главната причина според Albarède е, че по време на формирането на Слънчевата Система, температурата между Слънцето и Юпитер никога не е паднала достатъчно за да позволи на волатилните елементи да се кондензират с планетарния материал. Пристигането на вода на Земята следователно кореспондира с по-късен етап от планетарната акреция.

Общоприето е, че земния тип планети са се формирали за няколко милона години чрез агломерацията на астероиди (с километрични размери) и след това протопланети (с размера на Марс). Пристигането на последния от тези големи обекти кореспондира с лунния сблъсък, 30 милиона години след формирането на Слънчевата Система. Първоначално, тази бъркотия се е случила между планетарни обекти разположени в снежната линия, с други думи между Слънцето и астероидния пояс. Това пространство, помитано от електромагнитните ветрове на младото Слънце, тогава е било твърде горещо за кондензирането на вода и други волатилни елементи в него.

Главната доставка на волатилни елементи на нашата планета би могло да кореспондира с феномен, който се е случил десетки милиони години след лунния сблъсък: това е било голямото почистване на външната Слънчева система подето от гигантските планети. Поради силната им гравитация, те изпратили финалните богати на лед планетарни отломъци във всички посоки, включително и в нашата. Прониквайки в мантията през повърхността, водата би могла да омекоти Земята и да намали напрежението с което материалите се разбиват. След това е започнала тектониката на плочите и с появата на континентите – вероятно и условията за възникването на живота. Марс се е изсушил преди водата да успее да проникне надълбоко, а при Венера условията, които са съществували преди промятаната на повърхността й - преди 800 милиона години – породени от силната вулканична дейност, все още не са известни.

Във времена, когато обитаемостта на извънземните планети започна да се изучава сериозно, разбирането на това какво е направило Земята единственото място, което приютява живота е ключов въпрос.

Референции:

Волатилната акреционна история на земните планети и динамичните импликации. Francis Albarède. Nature. 29 October 2009.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/11/091111110045.htm

Армада от роботи може да покорява нови светове

2009-11-04T12:28:00.003+02:00

Рисунка на спътник, цепелини, ровъри и роботи, работещи заедно (Credit: Image courtesy of NASA/Jet Propulsion Laboratory)

ScienceDaily (Oct. 28, 2009) — Армада от роботи един ден може да лети над върховете на планините на луната на Сатурн – Титан, да прекосява обширните й дюни и да плава в езерата му.

Wolfgang Fink, сътрудник физик в Калифорнийския Технологичен Институт в Пасадена, казва че сме на ръба на огромна промяна в планетарното изследване, и следващата генерация от роботи изследователи няма да има нищо общо с това, което виждаме днес. "Начина по който ще изследваме в бъдеще няма да прилича на нито един правен досега,” каза Fink, който наскоро бе назначен като Edward и Maria Keonjian отличЕн Професор по Микроелектроника в Университета в Аризона, Тускон. "Ние оставяме назад традиционните подходи състоящи се от един робот, който се контролира от Земята, и се насочваме към такива подходи, които залагат на разнообразни, ниско-бюджетни роботи, които могат да командват себе си или други роботи на различни точки по едно и също време."

Fink и групата му от Калтех, Американското Геоложко Общество и Университета в Аризона развиват авотономен софтуер и са построили робот, който може да имитира полеви геолог или астронавт, способен да работи независимо и като част от по-голяма група. Този софтуер ще позволи на робота да мисли самостоятелно, да идентифицира проблемите и вероятните опасности, да определя сам зоните на интерес и да приоритизира целите за да ги изследва отблизо.

Начина по който работят сега нещата е като инженерите компандват ровър или космически апарат, който извършва определени задачи и след това чакат те да бъдат извършени. Те имат малко или никаква гъвкавост за промяна на плана си при развитието на събитията; например, да снимат земно свличане или криовулканично изригване при случването му, или да изследват изпускане на метан от повърхността.

"В бъдеще, многобройни роботи ще стоят на мястото на шофьора,” каза Fink said. Тези роботи ще споделят информация почти в реално време. Този тип изследвания може някой ден да бъде използвани в мисия до Титан, Марс или други планетарни тела. Текущите предложения за Титан са да бъдат използвани орбитален спътник, въздушен балон и ровъри или лейк лендъри.

При този сценарий, орбиталния апарат ще обикаля Титан с глобален поглед върху луната, с въздушен балон реещ се във въздуха, способен да предостави ‘птичи-поглед’ върху планините, езерата и каньоните. На земята, ровъри или лейк ландъри ще изследват повърхността. Орбиталния апарат ще ‘говори’ директно на въздушния балон и ще го командва за да лети над определени региони за по-близко изследване. Този въздушен балон ще бъде в контакт с няколко малки ровъра на земята и ще ги командва към целите идентифицирани от въздуха.

"Този тип изследване се нарича tier-scalable reconnaissance," каза Fink. "Това е нещо като командване на малка армия от роботи опериращи в космоса, въздуха и на земята едновременно. "

Ровъра може да съобщи, че вижда гладки скали наблизо, докато въздушния балон или орбиталния апарат може да потвърди, че наистина ровъра е в сухо речно корито – раз разлика от текущите мисии, където фокуса е само върху глобалния изглед отгоре без да може да се предостави информация на локално ниво и да се каже дали наистина ровъра стои в сухо речно корито.

Пример за този тип изследване може да бъде видян на Марс, където комуникациите са между ровърите и орбитален апарат като Mars Reconnaissance Orbiter. Информацията обаче, само се предава и не се използва от други орбитални апарати или да се контролират директно ровърите. "В основни линии се насочваме към правене на роботи, които да командват други роботи,” каза Fink,който е директор в Caltech's Visual and Autonomous Exploration Systems Research Laboratory, където се осъществява и работата му.

"Един ден цяла армада от роботи ще бъде автономно командвана наведнъж. Тази армия ще бъде нашите очи и уши, ръце и крака в космоса, въздуха и на земята, способна да реагира на условията без нас, да изследва и да обхване неизвестното,” добави той.

Документите описващи това ново изследване са публикувани в списанието Computer Methods and Programs in Biomedicine и в Proceedings of the SPIE.

За повече информация по тези разработки, посетете http://www.autonomy.caltech.edu/

Повече информация за мисиите на JPL в http://www.jpl.nasa.gov/

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/10/091027195507.htm

Соларна криза

2009-10-30T08:07:00.002+02:00

Източник: http://borsi.blog.bg/biznes/2009/10/05/solarna-kriza.410146

Представете си, че сте модерен човек ползващ всички, или повечето блага на 21 век и изведнъж света ви се обръща и се връщате в 1970 година, но без да сте подготвен за това. Или пък още по-назад, в 50-те години, 20-те, или направо в 19 век. Как ще реагирате? Как ще реагират хората около вас, близките ви, политиците, банкерите и пазарите?
Смятате, че не е възможно ли? Въпроса е не дали, а кога това ще се случи.

Представете си следната ситуация:

Излизате от работа и искате да се обадите на жена си, а вашият мобилен телефон или не иска да работи, или се чува само отчайващо пукане и пращене, или пък ви свързва с други абонати, но не и със съпругата ви!

Зарязвате опитите си и отивате до близкия банкомат, за да изтеглите пари за вечеря. Банкоматът обаче не работи! Отивате до друг, той работи, но вместо исканата от вас сума от 50 лева, изплюва 400, след което на порции започва да бълва пари, докато те не свършат в търбуха му. Ще сте изумен, нали? Изумлението ви обаче няма да свърши до тук. Изведнъж усещате, че светът около вас не е същият! Светофарът на познатото старо кръстовище не работи, няколко нови автомобила са запречили улицата, а собствениците им се суетят безпомощно около тях. Пристигналият полицай се опитва да се свърже с колегите си по радиостанцията си, но отново безполезно. Гледате известно време суматохата, а после бавно тръгвате към къщи, а светът около вас е все по-странен. Спрели по платното автомобили, изнервени или учудени лица на хора, опитващи се да се свържат с пътна помощ или близките си. Уплашени погледи. Влизате в близкия супер, решил да пазарите вечерята, пълните количката си и решавате да платите на касата с карта. Невъзможно! Картата показва, че нямате наличност или апаратът въобще не работи. Докато плащате в брой токът изведнъж спира. Вътре свети само все още дневното слънце. Десетките хладилни витрини и осветление не работят. "Какво става?" - питате вие, а всеки около вас вдига рамене.

Влизате в близката банка, за да съобщите за проблемите с дебитната или кредитната ви карта. Вътре обаче е тъмно и само изплашените погледи на служителките ви показват, че и тук нещата не са наред.

Отивате си в къщи и когато след няколко дни пускат тока се оказва, че електрониката у вас - телевизори, компютри, плеъри, дори домофона ви и електронната ви ключалка не работи.
Какво всъщност се случва?

Отдавна съм се интересувал от влиянието на слънцето върху живота ни, търсейки зависимости, които биха ни засегнали като борсови спекуланти.

Тези дни в разговор с мой приятел и ученик, служител в IBM обсъждахме хипотетични ситуации за влиянието на слънчевите бури върху хората и икономиката. Сам запален анализатор, познатият ми сподели следния факт - При висока слънчева активност имат много работа и проблеми (той е компютърен специалист по професия), при слаба, нямат работа или е слаба.

С интерес ще следя неговите наблюдения, още повече той се закани да напише една дълга и подробна статия върху влиянието на слънцето върху електрониката, която сигурно ще прочетем с интерес.

Нищо ново под слънцето.

Както се знае от древни легенди и исторически записи, човешките дейности, институции и технологии винаги са били жертва на неблагоприятните природни условия.
Около средата на 19-ти век, обаче, обществото в развитите части на света, става уязвима към различен вид на екстремно явление.

От 28 август до 2 септември, множество петна и слънчева факли са били наблюдавани на слънцето. В 11:18 часа, в безоблачно хубаво утро, четвъртък, 1-ви септември 1859 година, 33-годишният Ричард Карингтън, астроном от Англия е в частната си обсерватория. Както обикновено, във всеки слънчев ден, телескопът проектира на 11-инча широк-образ на слънцето върху екран. Нея сутрин Карингтън, наблюдава огромна група от слънчевите петна. Изведнъж пред очите му, две блестящи мъниста на ослепително бяла светлина се появяват през слънчевите петна, много бързо, и след миг стават бъбрековидни. Осъзнавайки, че е бил свидетел на нещо безпрецедентно, объркан и изненадан Карингтън по-късно пише - "Аз се завтекох да намеря някой, който да види това заедно с мен. На връщане, в рамките на само 60 секунди, бях изумен да открия, че явлението вече е много променено и отслабва."

Точно преди зазоряване на следващия ден, небето над планетата Земя, избухва в червено, зелено и лилаво така брилянтно, че вестниците могат да се четат толкова лесно, колкото и през деня.

Зашеметяващи северни сияния се наблюдават дори и в тропическите ширини над Куба, Бахамските острови, Ямайка, Ел Салвадор, и Хавай. Сиянието над Скалистите планини в САЩ е толкова силно, че миньорите златотърсачи се събуждат и започват да си правят закуска защото мислят, че утрото настъпва. Светлината била така силна, че можело нощем да се чете вестник без проблем по улиците на Лондон, все едно е обед.

Още по-объркващо!

Телеграфни системи по цял свят са побъркват. На места, в офисите на телеграфистите в Европа и САЩ прехвърчат искри и пламва хартиената лента, стават пожари и дори когато телеграфистите откачат батериите по кабелите, се индуцира електрически ток в проводника, до степен още да се изпращат съобщения.

Това е най-силното слънчево изригване през последните 500 години. За щастие на хората от 1859 година, електрическо оборудване е грубо и електромагнитни импулси (ЕМИ) причиняват малко щети.

Днес мили от кабели опасват земята и ние сме много по- зависими от техниката и електрониката от всеки друг път. По-зависими и по-уязвими.

Телефони

В 7:04 ч. на 15 май 1921 година САЩ. Цялата система изляла от строя, последвана от пожар в контролната кула на ул. "57-ми и Парк Авеню. Пламък обхваща таблото и запалване на цяла сграда, със загуба от $ 6,000. Зад океана, в Швеция, телефонна станция изгаря, като освен това прекъсва телефона и телеграфа с по-голямата част на Европа, оставяйки Швеция изолирана.

През 1942 година слънчева буря нарушава работата на съюзническите радари в Англия. Mоже би само подобни проблеми и липсата на информация са спрели Луфтвафе да атакува.
В 1960 г., слънчевата буря е отразена в големи радио смущения и аномалии, забелязвани и в България.

На 4 август, 1972, много по- слабо изригване нокаутира телекомуникациите в Илинойс. Подобни пристъпи на 13 март, 1989, провокирани от геомагнитни бури, прекъсват електрическа мощност Квебек, оставяйки 6 милиона души в тъмнина, в продължение на 9 часа.

Геомагнитна буря, през месец май 1921, която е десет пъти по-силна от бурята поразила в 1989 Квебек, подпалва старите, вече забравени от нас телефонни централи, прекъсвайки връзките, предизвиквайки пожари и хвърляйки в паника телефонистките.
Друга слънчева буря удря до разтопяване и пожар трансформатори в Ню Джърси. През декември 2005 г., друга слънчева буря прекъсва спътник и изкарва от строя Глобалната система за позициониране (GPS), като навигационните сигнали спират за около 10 минути.
Вече, предполагам, ви е ясно, че повторение на събитието от 1859, може да причини катастрофа в размери, които светът никога не е виждал и това ще е криза точно обратното на това, което ще сме свикнали да виждаме. Обикновено по-слабо развитите региони на света са най-уязвими на природни бедствия, но този път жертва ще бъдат технологиите, дори от много по-слабо изригване в сравнение с това от преди 150 години.

Според проучване, едно изригване би нокаутирало 300 ключови трансформатора в рамките на около 90 секунди, прекъсвайки електроенергията на повече от 130 милиона души в САЩ. От този момент, часовникът ще тиктака за Америка, Европа и за цивилизования свят въобще.

Слънчевите бури са изблици на енергия и материя, която е избягала от слънцето и може да се насочи към Земята, където дори и слаби бури могат да повредят сателитите и електрическите мрежи, смущения комуникации, ел. захранване и GPS. Един силен взрив на "слънчевия вятър" може да застраши националната сигурност, транспортни, финансови услуги и други основни функции.

Необичайно дългото, дълбоко затишие на слънцето последните години, можем лесно да обясним с дъното на слънчевия цикъл, като пика по прогнози ще е в края на 2011 или средата на 2012. По прогнози следващия цикъл ще бъде "умерено слаб" и с не много изригвания. По прогнози пак, през май 2013 година ще имаме 90 изригвания средно на ден.
Най-честите мерки за интензивност на един слънчев цикъл е броят на слънчевите петна. Повече петна и до Земята достига повишена магнитна дейност. Колкото повече петна има, толкова по-вероятно е, че слънчеви бури ще се случват, но и може да се случи голям ураган по всяко време.

Ами ако магнитна буря подобна на тази от май 1921 възникне днес? Проблемът започва с електрическата мрежа. "Електрическата енергия, е крайъгълен камък на цивилизацията ни, от която зависят почти всички други инфраструктури и услуги. За съжаление, тя е особено уязвима към геомагнитни бури. Те могат да предизвикат топене на медните намотки в трансформатори и да са в основата на много енергийни системи и за дистрибуцията на електроенергия.

Електрическите мрежи днес са по-уязвими от всякога. Проблемът е, взаимосвързаност. Взаимосвързаността прави системата, податлива на големи каскадни прекъсвания.

Проблеми

Проблем 1, веднага и за някои хора, е питейна вода. Всеки, който живее в апартамент на високо и където водата трябва да се изпомпва, за да го достигне, ще бъде отрязан веднага.
За останалите, питейна вода все ще идва може би за половин ден. При липсата на електричество за изпомпване на вода от язовири или от кладенци водния проблем е сигурен.

Транспорт и храни. Ще спрат влаковете, а много възли управляващи транспорта ще са извън строя. В наше време, когато се стремим да сме максимално ефективни, това ще означава, че рафтовете в супермаркетите ще се опразнят много бързо. Камионите, може би, ще вървят, но в мига, когато горивото им свърши няма да могат да зареждат, защото помпите в бензиностанциите няма да работят.

За болниците, това би означавало смърт за някой пациенти, спиране на жизненоважни уреди, а лекари и технически персонал ще са безпомощни.

Истински шокиращо заключение е, че цялата тази ситуация не би се подобрила в продължение на месеци, може би и години. Разтопените и изгорели трансформатори не могат да се поправят, а само могат да се заменят. Дори да има няколко резервни трансформатора наоколо, инсталирането на нов отнема, на добре обучен екип, седмица или повече. А ако няма екип наблизо или той е претрупан с работа (както и би било)?
В рамките на един месец, максимум, резервните трансформатори (ако въобще ги има) ще бъдат изчерпани. Останалите ще трябва да бъдат построени по поръчка, нещо, което може да отнеме до 12 месеца!

Дори, когато някои системи са способни да получават власт отново, няма гаранция, ще има кой да дава. Почти всички тръбопроводи за природен газ и гориво изискват електричество, за да работят. Въглищните електроцентрали, обикновено държат резерви въглища за 30 дни, но без транспортните системи (работещи с гориво), ще бъдат без ток във втория месец.
При липсата на енергия за отопление, охлаждане или хладилни системи за запазване на храните, хората биха могли да започнат да умират в рамките на дни. Има непосредствена опасност за тези, които разчитат на медикаменти. Бързоразвалящите се лекарства, като инсулин например, скоро ще бъдат с дефицит. В Европа има, може би, около един милион хора с диабет. Без производство, разпространение и съхранение на инсулин, животът им е изложен на огромен риск.

Електропреносните мрежи в Европа, тези в САЩ и Канада са силно свързани помежду си и изключително уязвими към каскадни спирания. Спиранията на тока в средата на десетилетията го показаха, когато едно спиране на електричеството в Италия засегна и Франция и Швейцария.

Шансовете за повторение на събитието от 1859 година са 1 на 500, но и много по-слаби, като това в 1921 година, могат значително да засегнат нас, света от който сме се обградили, както и финансовата ни система, много и силно зависима от електрониката.

Загуби

Общият икономически ефект загуби, в първата година след бурята може да достигне 2 трилиона долара. А може и много повече. Някои от проблемите ще се коригират сами, с избледняване на бурята (зависи колко би била силна).

Радиото, телевизията и GPS системите може да се възстановят сравнително бързо, но пак зависи от размера на бурята и пораженията, които е нанесла и върху електрониката.
Силна буря би могла да извади електрониката въобще от играта.

В днешния свят, така силно обвързан с високите технологии, това ще е удар с ужасна сила.
Мисля много от вас са запознати с въздействието на силен електромагнитен импулс върху електронните компоненти.

Това ще означава, че много от днешните автомобили няма да могат да запалят. Мобилните телефони ще са безполезни. Вън от строя ще телевизори, радио, системи за сигурност, противопожарни системи, болнично оборудване, електронните ключалки на входните врати на жилището ви. Буквално може да изпържи спътниците в орбита и да прекъсне комуникациите ни за години напред. Компютърните сървъри, настолния ви домашен компютър и лаптопа който носите. Такъв удар ще остави хората в асансьорите, в хотелските стаи с електронно заключване. Ще удари модерните компютъризирани и технологични ферми, от което последствията за селското стопанство ще са значителни. Ръчния часовник на ръката ви също може да спре, а по липса на съобщения пожарните и без това претоварени с работа няма да могат да получат информация за хилядите пожари избухнали едновременно.

Ако самите противопожарни служби могат да работят въобще! Как би реагирала електрониката в стотиците хиляди самолети пълни с пасажери и намиращи се във въздуха?
Горната сума със загубите е само приблизителна и чисто теоретична. Как ще се отрази на пазарите подобно природно явления трудно може да предвидим. И докато в 1921 година, или в 1859 сделките на борсата се извършват по телефона, лично, или по телеграфа, а банковите преводи, в брой или с чекове, то в днешно време, с компютърните терминали, банкови преводи, за търговия, електронни платформи прехвърлящи милиони за секунди положението може да се окаже фатално за милиони хора. Самите борси ще замрат, банковите преводи също, но ако това би било по-малката беда, то кой би се заел да разплете стотиците хиляди сделки, изпарили се за секунда, или грешките които биха се допуснали, заради бурята?

Как би се възстановила информацията при брокери и банкери?

Къде биха били личните ви спестявания, банкови сметки, акциите ви, облигациите ви, парите ви, ако подобен удар се стовари? Какво би станало с информацията за тях? Да приемем обаче, че една такава буря би била по-слаба и подобна на тази от 1960 година.
Тогава е имало на моменти сериозни смущения в радиопредаванията и телевизията, както и са наблюдавани странни аномалии.

И ако в 1960 година електрониката не е така навлязла в бита на хората, то днес положението е съвсем друго. Мобилни оператори, комуникационни и информационни компании - всички те ще са с нарушена работа, а какво отражение може да даде това на бизнеса им, на техните акционери и на техните клиенти тепърва може да се мисли.
Надеждното прогнозиране е от ключово значение.

Ако спътниците ни предупредят, то може да се вземат мерки за намаляване на щетите - например, прекъсват се кабели, екранира се уязвимата електроника или се прекъсва захранването към важен хардуер. По-добре няколко часа без електричество, отколкото няколко седмици или месеца.

В момента НАСА има флотилия от космически кораб за изследване на слънцето и неговите изригвания, който могат да ни предупредят. Проблемът е готови ли сме да посрещнем тази опасност и готови ли сме да се справим с нея? Ще имаме броени мунути за реакция. В момента никой не знае кога следващата супер слънчева буря ще избухне. Тя може да бъде след 100 години, или само след 100 часа.

Идващия слънчев цикъл ще бъде от 30 до 50% по-силна от последния. Какво точно ще се случи не знаем.

Невидима сила действа върху тъмната материя?

2009-10-27T08:37:00.002+02:00

ScienceDaily (Oct. 23, 2009) — Международна група от астрономи са открили неочаквана връзка между мистериозната ‘тъмна материя’ и видими звезди и газ в галактиките, която може да революционизира текущото ни разбиране за гравитацията.

Един от астрономите, Др. Hongsheng Zhao от Центъра за Гравитация SUPA, Университета Св. Андрюс, предполага, че невидима сила действа върху тъмната материя. Откритията са публикувани тази седмица в научното списание Нейчър.

Само 4% от Вселената е направена от познат материал. Звездите и газът в галактиките се движат толкова бързо, че астрономите предполагат, че е нужна гравитацията на хипотетично невидимо хало от тъмна материя, която да държи галактиките заедно. Въпреки това, все още няма ясно обяснение, както и директно доказателство за съществуването на тази тъмна материя.

Сега, групата вярва, че взаимодействието между тъмната и обикновената материя може да бъде много по-важно и по-сложно отколкото се мислеше преди, и дори предполагат, че тъмната материя може би не съществува и че анормалното движение на звездите в галактиките се дължи на модификация на гравитацията на между-галактични мащаби.
Др. Benoit Famaey (Университети Бон и Страсбург) обяснява: "Тъмната материя изглежда ‘знае’ как е разпределена видимата материя. Изглежда, заедно те се ‘договарят’, така че гравитацията на видимата материя в характерния радиус на тъмното хало е винаги една и съща. Това е крайно изненадващо, защото очаквахме баланса между видимата и тъмната материя да зависи до голяма степен от индивидуалната исторя на всяка галактика.”Др. Zhao от Центъра за Гравитация SUPA отбелязва, „Моделът на информацията, която разкрихме е много странен. Това е все едно да имате зоологическа градина с всякакви животни, на всякаква възраст и всички те като по чудо да имат идентични... нека да кажем гръбначни стълбове или нещо от сорта. Възможно е, някаква не-гравитационна сила да въздейства на тъмната материя, като оставя отпечатъци върху всички галактики, независимо от тяхната възраст и размер.”

Подобна сила може да разреши дори и по-голяма мистерия, позната като ‘тъмна енергия’, която управлява ускореното разширение на Вселената. По радикална ревизия на законите на гравитацията за пръв път е разработена от Исак Нютон през 1687 и подобрена от Албърт Айнщайн чрез теорията за Общата Относителност през 1916. Айнщайн никога не е решил със сигурност, дали неговите уравнения трябва да имат един вездесъщ константен източник, сега наречен тъмна енергия.

Др. Famaey добави, "Ако разчитаме на нашите наблюдения като модифицираме закона за гравитацията, нещата пасват идеално като заместим ефективното действие на хипотетичната тъмна материя със сила близко свързана с разпределението на видимата материя.”

Последствията от новото изследване биха променили някои от най-широко поддържаните научни теории за историята и разширението на Вселената.

Водещият изследовател Др. Gianfranco Gentile в Университета Гент споделя, „Разбирането на тази заплетена конспирация е вероятно ключа за отключване разбирането на формирането на галактиките и техните структури.”

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/10/091022154644.htm

Компютърен код предоставя симулация на последните часове от живота на една звезда

2009-09-24T16:23:00.002+03:00

Използвайки Маестро, изследователите симулират радиалната скорост на повърхността на Тип Ia супернова с приближаването й към точката на възпламеняване.Само вътрешността (1000 км) да показани на тази рисунка. (Credit: Image courtesy of DOE/Lawrence Berkeley National Laboratory)

ScienceDaily (Sep. 23, 2009) — Точните условия в недрата на бяло джудже – в часовете преди избухването й като Тип Ia супернова – са една от мистериите, с които се сблъскват астрофизиците изучаващи тези масивни звездни експлозии. Но сега, група от изследователи, трима от които са приложни математици от от националните лаборатории Лорънс Бъркли на Американското Енергийно Министерство и двама астрофизици, са създали първата пълна симулация на звезда, показващи часовете преди най-голямата термоядрена експлозия във Вселената.

В статия, която ще се публикува в октомврийския брой на Астрофизичния Журнал, Ан Алмгрин, Джон Бел и Анди Нонака от лабораториите Бъркли, заедно с Майк Зингейл от университета Stony Brook и Стан Уусли от Калифорнийския университет, Санта Круз, описват първата три-измерна, симулация на цяла звезда, показваща конвекцията на бяло джудже, водеща до възпламеняването на Тип Ia супернова. Проекта е финансиран от научния офис на Енергийното Министерство.

Тип Ia суперновите са особено интересни за астрофизиците, защото се вярва, че те са изненадващо подобни една на друга, което води до използването им като „стандартни свещи”, с които учените измерват разширението на Вселената. Базирано на наблюденията на тези масивни звездни експлозии – една супернова може да бъде ярка колкото цяла галактика – учените вярват, че нашата Вселена се разширява с ускоряващ се темп. Но какво става ако Тип Ia супернова не избухват по един и същ начин? Какво става ако те не са стандартизирани?

"Опитваме се да разберем нещо много фундаментално – как се взривяват тези звезди – като това има последствия за съдбата на Вселената,” казва Алмгрин.

Проблема е, че астрофизиците все още не знаят как точно експлодира такава звезда. През годините, няколко симулации са се опитали да отговорят на този проблем, но традиционните методи и достъпната суперкомпютърна изчислителна мощ все още не е била достатъчно добра за тази задача."Малко хора са се занимавали с този проблем преди, защото е бил считан за невъзможен за обработване предвид количеството информация,” казва Алмгрин. „Трябва да симулираме състоянието за часове, не само за няколко секунди. Сега правим изчисления, които не бяха възможни преди.”

През последните три години, Алмгрин, Бел и Нонака, заедно със сътрудниците си, са разработили симулация кодирано наречена МАЕСТРО (MAESTRO). Кода симулира потока от маса и топлина през звездата за период от време, и изисква суперкомпютри, които да моделират цялата звезда. Уникалното в случая е, че е направен за процеси, които се случват със скорости много по-ниски от скоростта на звука, което позволява на симулацията да произведе много по-детайлни резултати, използвайки много по-малко суперкомпютърно време отколкото традиционните кодове. Това, което прави подхода на МАЕСТРО различен от традиционните методи, е че звуковите вълни са премахнати, което позволява на кода да бъде по ефективен.

Групата е провела симулациите със суперкомпютъра Jaguar, a Cray XT4 в Oak Ridge Leadership Computing Facility в Тенеси, използвайки сума отпусната по програмата Innovative and Novel Computational Impact on Theory and Experiment (INCITE).
"Алокирането на INCITE към Jaguar е било критично, позволявайки осъществяването на успешни опити, които довеждат до тези разтърсващи резултати,” каза Уусли, лидер на проекта SciDAC supernova, който насърчава успешни сътрудничества като това между математиците и астрофизиците. „И непрестанната подкрепа на Научния отдел на Енергийното Министерство е критична за напредването в нашите изследвания.”
Симулацията предостави важен поглед към края на един процес започнал преди няколко милиарда години.

Тип Ia супернова започва като бяло джудже, компактна останка от звезда с ниска маса, която никога не е станала достатъчно голяма за да синтезира въглерод и кислород. Но ако наблизо има друга звезда, бялото джудже може да започне да получава маса (акретира) от съседа си, докато достигне критичен лимит, познат като маса на Чандрасекар. Евентуално, при достатъчна топлина и налягане, звездата започва да ври/къкри, процес който трае няколко века. По време на тази фаза, флуида близо до центъра на звездата става все по горещ и по-гъвкав и благодарение на конвекцията топлината се измества извън центъра на звездата. По време на финалните часове, конвекцията вече не може да премества топлината надалеч от центъра достатъчно бързо, и звездата става все по гореща. Флуидния поток става все по мощен и турбулентен и в дадена точка или точки от звездата, температурата достига до около 1 милиард градуса по Келвин (около 1.8 милиона по Фаренхайт) и се възпламенява. Горещия фронт тогава прекосява звездата, отначало бавно, но ускорявайки с времето. Периода от време от възпламеняването до експлозията трае секунди.

Симулациите на групата показват, че в ранните етапи, движението на флуида изглежда като случайни завихряния. Но с увеличаването на нагорещяването в центъра на звездата, конвективния поток ясно се движи в ядрото на звездата от едната страна към другата, модел познат като дипол. Но потокът също става и много турболентен, като ориентацията на дипола изхвърча в звездата. Други също са виждали този диполен модел, но симулациите с МАЕСТРО за пръв път го показват в рамките на цялата звезда и в три измерения.

Това, според статията написана от групата, може да бъде критично парче от нашето разбиране за това как се случва финалната експлозия. „С напредването на изчислителната техника, става все по-ясно, че резултатът от експлозията е много чувствителен към това как точно се инициират горящите фронтове.”

"Както се вижда от широкия спектър от резултати от експлозии в литературата, реалистичните първоначални условия са критична част от моделирането на Типа Ia. Само симулациите на тази конвективна фаза могат да дадат броя, размера и разпределението а първоначалните горещи точки, които възпламеняват звездата,” пише групата в статията. „Допълнително, първоначалните турболентни скорости в звездата сапоне толкова големи, колкото е голяма скоростта на пламъка, така че те акуратно показват, че този първоначален поток може би е важен компонент на еплозивните модели.”

Алмгрин и Нонака предупреждават читателите да не се задълбочават много в резултатите от едно единствено изследване. Въпреки, че работата описана в тази статия – четвъртата в Астрофизичния журнал за МАЕСТРО – е важна стъпка към разбирането на този проблем, трябва повече работа за да бъдем сигурни в резултатите. „Трябва да изследваме ефектите от ротацията, от резолюцията и различните съставки на звездата,” казва Зингейл. „Но с МАЕСТРО и днешните суперкомпютри, мислим, че това е постижимо.”

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/09/090922160108.htm

Човешкият мозък може да бъде репликиран до 10 години, предрича изследовател

2009-09-06T09:26:00.002+03:00

Активността в мозъчния неокортекс е плътно контролирана от инхибиторни неврони показани на снимката, които предотвратяват епилепсията. (Credit: Blue Brain Project; Ecole Polytechnique Federale de Lausanne)

ScienceDaily (Sep. 4, 2009) — Модел, който репликира човешкия мозък е постижим в рамките на 10 години, според невролога проф. Хенри Маркрам (Henry Markram) от Института Brain Mind в Швейцария. „Абсолютно вярвам, че това е възможно технологично и биологично. Единствената несигурност е финансовата. Това е крайно скъп проект и все още нищо не е осигурено.”

Очевидната сложност на човешкия мозък не е бариера за построяването на ‘копие’ на мозъка твърди проф. Маркрам. „Мозъкът, разбира се е крайно сложен, защото има трилиони синапси, милиарди неврони, милиони протеини и хиляди гени. Но все пак те са крайни като бройка. Днешната технология е доста сложна и ни позволява бързо да направим обратно инжениране (reverse engineering) на мозъка.” Пример за способностите й са днешните роботи, които могат да сканират и картографират десетки пъти по-бързо отколкото учените и техниците.

Друга преграда по пътя за моделиране на човешкия мозък е, че 100 години от невронаучни открития са довели до милиони фрагменти от информация и знания, които никога не са били събрани на едно място и разработени напълно. "Всъщност, никой дори не знае какво вече разбираме по отношение на мозъка,” казва Маркрам. „Един модел би помогнал да съберем всичко това накуп и след това да тестваме каквато и да е теория за мозъка. Най-голямото предизвикателство е да разберем как електрическите-магнитни-химични модели в мозъка се конвертират в нашето възприемане на реалността. Ние си мислим, че виждаме с нашите очи, но в действителност голяма част от това, което ‘виждаме’ е генерирано като проекция в мозъка. Така че какво всъщност гледаме, когато гледаме нещо ‘извън’ нас?”

За проф. Маркрам, най-вълнуващата част от изследването му е събирането на стотиците хиляди малки парченца информация, която неговата лаборатория е събирала през последните 15 години, и виждането на това, как точно изглежда микро-веригата на мозъка. "Когато за пръв път го включихме, тя вече започна да показва някои интересни неочаквани свойства. Но това е само началото, защото сега знаем, че е възможно да се построи. С напредването ни, ние научаваме за тайните на нашите мозъци, тайни които бяха немислими преди. В действителност мозъкът използва някои прости правила за да реши много сложни проблеми и извличането на всяко от тези правила едно по едно е много вълнуващо. Например, ние бяхме изненадани да открием прости принципи, които позволяват на милиарди неврони да се свържат помежду си. Мисля, че ще разберем как мозъкът е конструиран и как работи още преди да свършим с построяването му.”

Възможностите на това неврологично изследване са огромни обяснява Маркрам: „Мозъчният модел ще бъде построен възоснова на масивен супер-компютър и ще служи като образователно и диагностично средство на обществото. С напредването на индустриалната революция в науката ще генерираме повече и повече информация, която всеки ще може да проследи или всеки компютър ще може да съхрани. Също така е важно да се построят модели относно лекуването на мозъчни болести, за които наистина разбираме какво е сгрешено в обработката, във веригите, невроните или синапсите. Важна е и възможността за премахване на нуждата от милиони експерименти с животни, които се провеждат всяка година в областта на мозъчните изследвания.”

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/09/090904071908.htm

Обяснен е принципът на ‘скрития портал’: Първият настройващ се електро-магнитен портал

2009-08-19T11:08:00.002+03:00

Входът към платформа 9 ¾ на гарата King's Cross Station, използван от Хари Потър за пътя му към училище. Ново изследване обяснява идеята на портал, който може да блокира електро-магнитните вълни, но да позволи преминаването на други обекти (Credit: iStockphoto/Guy Erwood)

ScienceDaily (Aug. 14, 2009) — Докато изследователите не могат да обещаят доставка в паралелна вселена или училище за магьосници, книги като тази на Пулман – Тъмни Материали и Хари Потър на Дж.К.Роулинг са със няколко стъпки по-близо до реалността, която изследователите в Китай са създали – първият електромагнитен портал, който може да се настройва.

Работата е една стъпка напред в изучаването на метаматериалите, публикувана в Новото списание за Физика (съ-притежавано от Института за Физика и Немското Физично Общество).

В доклад, изследователите от университета в Хонг Конг и университета Фудан в Шанхай обясняват разработката като „портал, който може да блокира електромагнитните вълни, но позволяващ преминаването на други същества обекти” като „скрит портал както се знае във фантастичните творби.”

Порталът, който сега е много по-близо до реалността, използва трансформираща оптика и усилен разпръскващ ефект от подредбата на метални материали, наречен единичен-кристал итриево-железен-гранат, който принуждава светлината и другите форми на електромагнитна радиация - следвайки сложни посоки – да създадат скрит портал.
Предишните опити за електромагнитен портал бяха спъвани от техния тесен bandwidth, улавяйки само малък диапазон от видимата светлина или другите форми на електромагнитна радиация. Тази нова конфигурация на метаматериали обаче може да бъде манипулирана за да има диелектрична проницаемост и магнитна проницаемост – способни да изолират електромагнитното поле, която среща с подходящата магнитна реакция.

Поради отговора на специфично подредените материали към магнитното поле, се получава допълнителен ефект/предимство изразяващо се в това, че формацията може да се настройва и следователно да се включва или изключва дистанционно.

Д-р Huanyang Chen от Физичния отдел на университета в Хонг Конг коментира: „В честотния обхват, в който метаматериала притежава негативен индекс на пречупване, хора стоящи извън портала, ще видят нещо като огледало. Дали той може да блокира всичката видима светлина зависи от това дали може да се направи метаматериал, който има негативен индекс на пречупване от 300 до 800 нанометра."

Метаматериалите, областта на изследване на физиката стояща зад възможното създаване на реален Хари-Потър стайл невидимо наметало, са екзотични съставни материали създадени на атомно (вместо на обикновеното химично) ниво за продуцирането на материали със свойства отвъд тези, които са присъщи естествено на тях.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/08/090813083329.htm

Дебатът за причината на изчезването на ледниковите епохи е приключил?

2009-08-09T17:27:00.002+03:00

ScienceDaily (Aug. 7, 2009) — Изследователите до голяма степен са приключили с добата за механизма, който причинява периодични ледникови епохи на Земята през последните 2.5 милиона години – в крайна сметка, те са свързани с леки промени на слънчевото лъчение, причинени от предсказуеми промени в ротацията и оста на Земята.

В публикация в сп. Наука, изследователите от Орегонския Университет и други институции заключиха, че познатите ни ‘клатушкания’ във въртенето на Земята са причината глобалните нива на леда да достигнат своя връх преди 26 хиляди години, да се стабилизират за 7 хиляди години и след това да започнат да се топят преди 19 хиляди години, и евентуално да доведат до края на последния ледников период.
Топенето първоначално е било причинено от слънчевото лъчение, не от промени в нивата на въглеродния диоксид, както някои учени предположиха през последните години.

"Слънчевата радиация е бил спусъкът за стартирането на топенето на леда, това е съвсем сигурно”, казва Питър Кларк, професор по геонауки в Орегонския Университет. „Също така е имало и промени в нивата на атмосферния въглероден диоксид и океанската циркулация, но те се случили по-късно и са усилили процеса, който вече е бил започнал.”
Откритията са важни, казват учените, защото те ще дадат на изследователите по-прецизно разбиране за това как ледените шапки се топят в отговор на механизмите на слънчево лъчение. И въпреки, че промените, които са се случили преди 19 хиляди години са били поради усиленото слънчево лъчение, това количество на нагряване може да бъде трансферирано, в това което се очаква от текущите увеличения на нивата на парниковите газове, и да помогне на учените по-точно да предвидят как ще реагират текущите ледени шапки на Земята в бъдещето.

"С доста по-голяма сигурност знаем, как древните ледени шапки са реагирали на слънчевото лъчение, и това ще бъде много полезно в по-доброто разбиране на бъдещето,” казва Кларк. „Хубаво е да се наблегне на това.”

За да направят анализа си, учените са използвали 6000 дати и локации от ледени полета, за да определят с висока точност, кога са започнали да се топят. Правейки това, те потвърдили теорията, която се развила преди повече от 50 години и установили, че малки но определими промени във въртенето на Земята са били причината за ледената епоха.

"Ние изчисляваме промените в оста на Земята и въртенето й, 50 милиона години назад,” казва Кларк. „Те са породени главно от гравитационните влияния на по-големите планети, също като Юпитер и Сатурн, които дърпат и бутат Земята по различен начин през периоди от хиляди години.”

Това в замяна, може да промени оста на Земята – начина по който е наклонена към слънцето – с около 2 градуса за големи периоди от време, което пък променя начина по който слънчева светлина пада върху Земята. И тези малки промени в слънчевото лъчение са причината за няколкото ледени епохи през последните 2.5 милиона години, които достигнали своя връх преди около 100 хиляди години.

В текущия период, учените казват, че Земята би трябвало да се променя от дълъг между ледников период, който е продължил през последните 10 хиляди години и да се връща обратно към условията, който в крайна сметка ще я доведат до нова ледникова епоха – освен ако някакви други сили не го спрат или забавят. Но това са процеси, които буквално се променят с ледниковите периоди, и поради парниковите емисии Земята вече се е затоплила доста през последните 200 години, отколкото би трябвало, ако ги нямаше, казва Кларк.

"Един от големите проблеми сега са Гренландия и Антарктическите ледени полета, които ще отговорят на глобалното затопляне и ще покачат нивата на моретата,” казва Кларк. „Това изследване ще ни помогне да разберем по-добре този процес, и да подобрим валидността на нашите модели.”

Изследването е проведено със сътрудничеството на учени от Геологическото Дружество на Канада, Университета от Уисконсин, Стокхолмския Университет, Харвард и Американското Геологическо Дружество и Университета Улстър. То е подкрепено от Националната Научна Фондация и други агенции.

Източник: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/08/090806141512.htm

Кометите – създатели или разрушители на живот?

2009-08-02T15:06:00.005+03:00

Кометата Хейл-Боп. Водната среда на ранните комети, заедно с голямото количество на органичен материал открит в тях, биха могли да бъдат идеалните условия за растеж и размножаване на примитивни бактерии, твърдят учени. (Credit: iStockphoto/Kenneth C. Zirkel)

ScienceDaily (July 31, 2009) — Учените са разисквали, колко масови измирания в историята на Земята са били причинени от космическо тяло разбило се на повърхността на планетата. Повечето са съгласни, че сблъсък с астероид преди 65 милиона години е довел до края на епохата на динозаврите, но има несигурност за това, колко други измирания са били породени от сблъсък с астероид или комета.

В действителност, астрономите знаят, че вътрешната част на слънчевата система е защитена до известна степен от Сатурн и Юпитер, чиито гравитационни полета могат да изхвърлят кометите в междузвездното пространство или понякога да ги привлекат за да се разбият в тях. Това беше потвърдено отново на 20 Юли, когато огромно петно се появи на повърхността на Юпитер, очевидно доказателство за удар на комета.

Изследване на Новия Университет във Вашингтон индикира, че е малко вероятно кометите да са причинили масови измирания или да са отговорни за повече от едно малко (като влияние) събитие. Изследването също показва, че много комети с дълъг период, които приключват пътя си в земната атмосфера, най-вероятно произлизат от район, който дълго време астрономите са мислили, че не би могъл да произведе наблюдаеми комети. Кометите с дълъг период имат орбити вариращи от 200 години до десетки милиони години.

"Смяташе се, че кометите с дълъг период, които наблюдаваме, ни дават информация за облака на Оорт, но те всъщност ни дават тъмна картина на целия Облак на Оорт,” казва Натан Каиб, докторант по астрономия в Университета Вашингтон и водещ автор на изследването, което се публикува на 30 Юли в Сайънс Експрес, он-лайн изданието на списанието Сайънс.

Облакът Оорт е останка от мъглявината, от която се е формирала слънчевата система преди около 4.5 милиарда години. Той се разпростира от 93 милиарда мили от слънцето (1000 пъти разстоянието Земя-Слънце) и стига до 3 светлинни години разстояние (светлинната година е 5.9 трилиона мили). Облакът Оорт би могъл да съдържа милиарди комети, повечето от тях толкова малки и отдалечени, че никога не са били наблюдавани.
Има около 3200 познати комети с дълъг период. Сред най-запомнените е Хейл-Боп, която беше видима с просто око през 1996 и 1997 и беше една от най-ярките комети на 20-ти век.

За сравнение, Халеевата комета, която се появява на всеки 75 години, е може би най-познатата комета, но тя е с къс период, като за тези комети се смята че произлизат от различна част на слънчевата система наречена Куиперов пояс.

Вярва се, че почти всички комети с дълъг период, които се движат по траектории пресичащи разстоянието Юпитер-Земя, произлизат от външния Облак на Оорт. Техните орбити могат да се променят, когато се избутат от гравитацията на близка звезда преминаваща близо до слънчевата ни система, и се е мислело, че такива срещи влияят само на далечните външни тела в Облака Оорт.

Вярвало се е също, че телата от вътрешната част на Облака Оорт могат да имат орбити пресичащи земната само, когато има рядко преминаване на звезда. Но се оказа, че дори без да има среща със звезда, кометите с дълъг период могат да се изплъзнат от защитната бариера на Юпитер и Сатурн и да изминат път, който пресича земната орбита.

В новото изследване, Каиб и съ-автора Томас Куин, професор от Университета във Вашингтон и докторантски съветник на Каиб, са използвали компютърни модели за симулиране на еволюцията на кометните облаци в слънчевата система за период от 1.2 милиарда години. Те дори открили, че дори и при липсата на метеоритни дъждове, вътрешната част на Облака на Оорт е главен източник на комети с дълъг период, които евентуално пресичат орбитата на Земята.

Ако приемем Облака Оорт за единствен източник на комети с дълъг период, учените биха могли да изчислят най-високия брой на кометите във вътрешната част на Облака. Действителният брой не се знае. Но използвайки най-голямата възможна цифра, те определили, че не повече от 2 или 3 комети биха ударили Земята, по време на това, което се счита за мощен кометен дъжд през последните 500 милиона години.

"За последните 25 години, вътрешната част на Облака Оорт беше считан за мистериозен, ненаблюдаван обект, способен да изхвърли тела, които биха заличили живота на Земята,” каза Куин. „Ние показахме, че вече открити комети могат да се използват за изчисляване на горната граница на бройката на телата в този резервоар.”

С три големи удара случващи се почти едновременно, беше предложено, че малкото събитие на измиране преди около 40 милиона години е резултирало от кометен дъжд. Изследването на Каиб и Куин показва, че ако сравнително малко измиране се е причинило от кометен дъжд, то това е било вероятно най-интензивния кометен дъжд откакто имаме фосилни изкопаеми.

"Това ни говори, че най-мощните кометни дъждове причиняват минимални измирания, така че най-вероятно те не са причините за събитията на масови измирания,” казва Каиб.
Той отбеляза, че работата предполага областта около слънчевата система да е останала сравнително непроменена за последните 500 милиона години, но не е ясно дали всъщност е така. Ясно е, че въпреки всичко, Земята е извлякла полза от съществуването на Юпитер и Сатурн, стоящи като гигатски бейзболни ръкавици, отклоняващи или абсорбиращи комети, които иначе биха ударили Земята.

"Ние показахме, че Юпитер и Сатурн не са перфектни и че някои комети от вътрешния Облак на Оорт могат да се промъкнат. Но повечето не успяват,” казва Каиб.

ScienceDaily (July 31, 2009) —Друго изследване пък твърди, че кометите са съдържали големи количества течна вода във вътрешностите си по време на първите милиони години от тяхното формиране.

Водната среда на ранните комети, заедно с големите органични съставки вече открити в кометите, биха предоставили идеални условия за растежа и размножаването на примитивни бактерии. Така твърди проф. Чандра Уикрамасингх и колегите му в Центъра за Астробиология Кардиф в изследване публикувано в Международния Журнал за Астробиология.

Екипът от Кардиф е изчислил термалната история на кометите след като те се формирали от междузвездния и междупланетарния прах преди около 4.5 милиарда години. Формацията на самата слънчева система, се смята че е предизвикана от шокови вълни, които били излъчени от експлозия на близка супернова. Суперновата инжектирала радиоактивен материал, като например Алуминий-26 в примитивната слънчева система и част от него се натрупал в кометите. Проф. Чандра Уикрамасингх заедно с д-р Джанаки Уикрамасингх и д-р Макс Уолис твърдят, че топлината излъчена от радиоактивността затопля първоначално замръзналия материал на кометите за да произведе под-повърхностни океани, които са останали в течно състояние в продължение на милиони години.

Проф. Чандра Уикрамасингх казва: „Тези изчисления, които са много по-пълни откогато и да е било, оставят малко място за съмнение, че голяма част от 100-те милиарда комети в нашата слънчева система наистина са имали течни вътрешни части в миналото си.
Кометите напоследък също биха могли да втечняват вътрешните си части като наближават вътрешната част на слънчевата система. Доказателство за скорошно топене е открито в снимки на кометата Темпъл 1, направени от сондата "Deep Impact" през 2005."

Съществуването на течна вода в кометите дава подкрепа на възможната връзка между живота на Земята и кометите. Теорията, позната като кометна панспермия, водена от Чандра Уикрамасингх и късния Сър Фред Хойл твърди, че живота е бил донесен на Земята от кометите.

Източник:

http://www.sciencedaily.com/releases/2009/07/090730141552.htm
http://www.sciencedaily.com/releases/2009/07/090730141658.htm

Слънчевите петна разкрити в детайли от суперкомпютри

2009-06-22T13:42:00.003+03:00

Интерференцията между тъмната част на слънчевото петно и светлия кръг около него, показва сложна структура с тесни, почти хоризонтални (светло до бяло) нишки вмъкнати във фона, имащи по-вертикално (тъмно до черно) магнитно поле. (Credit: Copyright UCAR, image courtesy Matthias Rempel, NCAR)

ScienceDaily (June 21, 2009) — В пробив, който ще помогне на учените да разкрият мистериите на Слънцето и влиянието му върху Земята, международен екип от учени водени от Националния Център за Атмосферно Изследване (National Center for Atmospheric Research - NCAR) създадоха за пръв път пълен компютърен модел на слънчевите петна. Резултатите се показват едновременно в научи детайли и забележителна красота.

Слънчевите петна се асоциират с масивни изригвания на заредена плазма, която може да причини геомагнитни бури и да повлияе върху комуникациите и навигационните системи. Те също допринасят за вариациите в цялостната енергия излъчвана от Слънцето, което може да повлияе върху климата на Земята и да упражни неуловимо влияние върху климатичните модели.

Повече тук: http://www.sciencedaily.com/releases/2009/06/090618143958.htm